Мил спомен
Мил спомен


Родопите,  преди 30 години за мен бяха непозната дестинация, известна ми  само от картинките и наученото в учебниците. Така се случи, че едно младо момиче от северна България отиде да учи в Смолян.  Първата ми студентска бригада беше в село Забърдо през есента. Днес си спомням с умиление за това време. Тогава не беше съвсем така. Извозваха ни всяка сутрин с камиони да вадим картофи. Бяхме разпределени по

групи, като всяка група си имаше орач с муле и рало. При мъгливо време не се виждахме един от друг и когато орача минаваше с мулето се налагаше да вика, за да се пазим. Повечето кофи, в които събирахме картофите бяха без дъно. Мотиките  бяха тъпи и се вадиха постоянно от дръжките. Чакахме с нетърпение обяда. Имаше дежурни по кухня, които сипваха с черпака от баките в едни войнишки канчета супа. На едната „бърчинка“ обядваше нашата
група, на друга „бърчинка“ друга група, на трета жените от селото. Когато бяхме близо до селото се прибирахме пеша. Тогава за първи път се качих на муле и на самар. В една стая спяхме 15 момичета. Почти всеки ден получавахме колет в стаята. Това беше малък празник. Разпъвахме вестник на едно легло и храната от колета се поделяше между всички. От тази бригада взех първите си заработени пари от студентска бригада. Тогава бяха 18 лева.  Толкова пари бяха останали след като всеки от нас бе платил амортизация на кофите и мотиките. Орача ни в Забърдо имаше чудесен глас. На обед, когато почивахме с една колежка от този край се качваха на най-високото място наоколо и започваха да пеят.  Песента се лееше. Беше истинско удоволствие да ги слушаш. От това време останаха трайните и проверени приятелства. Няма никога да забравя думите на един възрастен мъж, когато ходих с приятели на една родопска сватба, че най-хубавото е във всяко село къща да имаш.

Постепенно за мен непозната Родопа планина стана позната и с много приятели. След 18 години отново посетих  Забърдо.  В ресторанта на хотела срещнах познати лица.  Там на една маса седеше нашият орач. Приближих се към масата и поздравих хората. Обадих му се. Позна ме. Разговорихме се. След това, от умиление и радост човека си пийна и разказваше на приятелите си спомени от студентската бригада.

 В Родопите  всеки камък е легенда. Всяко място е уникално. Мирисът на бор е като поезия за душата. Водата от всеки  извор те пречиства. Родопа носи в себе си българският дух.

Днес, когато имам възможност винаги пътувам до Родопите, защото те са част от моя живот.  Притегателна сила на която не мога да устоя, с духа, който носи в себе си и с уникалната си природа.