Чужбина дом не става.
Чужбина дом не става.


Здравейте мили читатели. Пише едно момиче, което е живяло 11 години в чужбина.
Когато бях малка с нашите родители заминахме да живеем в Италия. Бях на около 10/11 години. 
И от моят личен опит мога да ви кажа, че съм на мнението, че чужбина дом не става. Там прекарах най-важните години от живота си. В началото ми беше доста трудно. Не знаех нито една думичка на италиански. 
Трябваше да започна всичко от нулата.
Нов, живот, нови познати, нови приятели, нови съученици, нов дом, ново училище, нов град. Всичко ново. Един от най-трудните моменти беше, когато трябваше да започна училище там. Върнаха ме с един клас назад (защото такъв бил закона). Все още си спомям денят в който влязох в класната стая и всички ме гледаха много странно, говореха ми нещо, разпитваха ме, а аз нищо не им разбирах. Учителите провеждаха уроците (на италиански разбира се). В този
момент се чувствах най-глупавото дете на света, защото нищо не разбирах. Аз бях най-интересната в класа, защото нито можех да говоря техният език, нито да пиша на техният език. Даваха ни домшни за вкъщи, и аз учех уроците на изуст, само и само да им покажа, че и аз съм умна като тях. Въпреки, че нищо не разбирах от това което четях и учех. В часовете по английски ни караха да превеждаме от английски на италиански. Та аз нито английски знаех, нито италински. Учителката по италински език си беше поставила за задача да ме научи на техният език колкото се може по бързо. Тогав имах чувството, че съм някаква неграмотна, че съм се завърнала в детската градина. Всички останали учеха и пишеха каквото трябваше. А на мен ми поставяше за задача на рисувам и да пиша кое как се казва на италиански. Да рисувам и да оцветявам и да пиша кой цвят как е на италински. Просто беше ужасно за мен. Но след време разбрах, че благодарение точно на тази учителка и на това което ме караше да правя (тогава на мен ми се струваше много глупаво) благодарение точно на тези неща, аз успях да науча езикът доста бързо. Времето си минаваше и така лека-полека успях да свикна. Завързах приятелства, зпочнах и аз да излизам като другите и се бях адаптирала много добре. След трудностите дойдоха и хубавите моменти. Имах моят нов живот. И започна да ми харесва доста. Но всяка година чаках с нетърпение лятната ваканция за да се прибера в България, при всичките ми останали близки и приятели. Всеки път когато се прибирах, не исках да заминавам отново. В Италия вече всички ме приемаха за една от тях, чувствах се много добре, никой не правеше разлика, че съм чужденка, говорех вече толкова добре езикът им, че дори и не подозиха, че съм чужденка. Но каквото и да става. България си остана в моето сърце. Мечтата ми беше един ден заедно с моите родители да се завърнеме в родната ни страна. Но този момент все не идваше. Докато един ден, аз не реших да се завърна. Да, беше доста друдно. Защото все пак вече приятелите ми и животът ми беше в Италия. Приятелите ми от българия се бяха учуждили след толкова много време. Трябваше отново да се разделя с приятели и живот и отново да започна от нулата. Но чужбина дом не става. Събрах си нещата и се завърнах. Родителите ми остана в Италия за съжаление. Аз се върнах, намерих си работа, завързах нови приятелства. След това намерих човека на живота си, БЪЛГАРИН а не италианец :) Вече съм омъжена и имам прекрасен син на 6 месеца. Сега съм наистина щастлива. В моята държава, моят живот, моят съпруг, моят син. Друго не ми трябва. 
Всички ми казват, че съм луда, как съм могла да се върна, но каквото и да става чужбина дом не става. И не бих напуснала повече държавата си.