Изкушението пред морала
Изкушението пред морала


Рождението само по себе си е дар от Бога. Като такова то е начало на светото тайнство, защото Господ Бог дарява всеки човек с правото да бъде свободен, сиреч да има възможността да взима собствени решения, които не са в разрез с неписаните от него закони. Но в същото време обществото по свое усмотрение или по усмотрение на част от хората , които несъмнено имат облага от това, е наложило свои закони. Част от тези закони са в разрез с божиите
разбирания и поради това човекът, изначално дарен от Господа да бъде свободен, губи онази свобода. Ограниченията биха могли да бъдат продиктувани от много причини. Част от тях дори са породени от хуманни подбуди, други са дело на „пъклени“ замисли. Но е факт, че човекът в процеса на своето развитие не е толкова свободен, колкото е бил след раждането си. Често по пътя на съзряването  той сам е готов да се откаже от свободата си, защото
освен дар тя и твърде тежка отговорност.
Човекът първо е изправен пред дилемата дали да спазва нормите, изначално завещани му от Господ, или нормите, изначално наложени му от обществото. Редом с това той има своя ценностна система, ясно регламентираща понятия като добро и зло. Поддавайки се на изкушенията, наложени от обществото, той размива тези две представи и често върши неща, които според собствената му сетивност не контрастират на нормите, но са в ярък разрез с тях. Често се стига дотам, че  умишлено нарушава наложените норми със съзнанието, че по този начин извлича облага. Така човекът живее и в разрез с божиите закони, и в разрез със законите на обществото, а често и в разрез с онези морални ценности, които си е наложил преди. Именно това споделя в своята изповед Великият инквизитор в романа на Достоевски „Братя Карамазови“. Той се опълчва срещу Христос, обвинявайки го, че е натоварил хората с непосилна свобода. Тя им тежи, нямат нужда от нея.
Риторичните въпроси, които личността си задава обикновено, са свързани с пътя, по който трябва да продължи. Свободата е ясно дефинирано понятие, но човек има склонност да я превърне в твърде разтегливо, удобно понятие. Дали трябва да пожертва малко от свободата си в името на някакво изкушение? Дали да не се поддаде на друго? Къде да спре? Да спира ли изобщо? И ако продължи по пътя на изкушенията, значи ли това, че няма да бъде свободен?
Подобни въпроси трудно намират своите отговори. Първо защото човекът не може да реши кое е правилно и кое не. Второ, защото другите не могат да бъдат приети от него за коректив на собственото му поведение или за пример, на които да подражава. Защото свободата в едно от своите значения значи и автономност. А подражавайки на другите, човекът не може да бъде свободен. Но , поддавайки се на изкушенията, също.
Човекът трябва да има ясна самооценка. Но хората, които могат да направят трезва обективна оценка, са твърде малко. Оттук би могъл да се направи и изводът, че онези , които са свободни или поне искат да бъдат свободни, са твърде малко. Макар че в очите на другите тяхната свобода би могла да се разтълкува и като „ несвобода“. 
Романът дава своите отговори на подобни въпроси. И макар че се касае за художествена творба, тя търси отговори извън сферата на художествената литература. Превръща се в един вид житейски пътеводител, защото кара човек да търси човешкото в себе си.
В монолога си Великият инквизитор говори някак назидателно на Исус, който мълчи. Инквизиторът дори е склонен да го поучава, защото той разсъждава от гледна точка на социалното си положение в обществото. Инквизиторът е свикнал с това да му се подчиняват. А Христос е свикнал да прощава на онези, които демонстрират сила, поучават…Той е обич към ближния и милост. Мълчи и именно мълчанието му е отговор на въпросите, които инквизиторът си задава. Свободата трябва да се изстрада. Свободата на Исус е в неговото мълчание, не в отговорите, които би дал, не в назиданието или наказанието, което би наложил на самозабравилия се човек, дръзнал да поучава Господ.
Различна е гледната точка на човека. Той не вярва в Христос. Не вярва и в хората. За него положените саможертви в името на другите, са безполезни. Безполезни са и трите изкушения, на които Христос е устоял. Нямало е смисъл от това. На кой е доказал нещо? В името на какво?
Бог обича хората безусловно. В този смисъл той обича дори и великия инквизитор. В това е силата на този, които е готов да страда за другите. И то не заради самото страдание, а заради убедеността, която носи в себе си. И макар че е нападан от човека, му прощава с мълчанието си.
Великият инквизитор обвинява Христос, че е натоварил с непосилна свобода хората:“Вместо да овладееш свободата на хората, Ти им я увеличи още повече“. Те не знаят как да се справят това и поради тази причина, за тях тя става много съблазнителна. Много по-съблазнителна от всяка житейска съблазън. Защо те са тези, които имат правото на свободен избор. Но те са и тези, които се лутат в избора си.
Човекът може да оцени свободата според Великия инквизитор само тогава, когато някой друг решава колко свобода да му отпусне. Лишен от грижите за това какво да направи в свободния си избор, човекът се чувства щастлив. 
Но в поведението на Великия инквизитор има нещо, което противоречи с разбиранията на Христос. Инквизиторът излиза извън обществото, което управлява. Сякаш не се приема като част от него. Не е човек. Няма помислите на хората. Той е този, който да диктува какво ще се случи. Тоест той е този, който в свободния си избор решава колко свобода да даде на другите и в какво да бъдат свободни. Инквизиторът лишава от свобода другите, като я дава на себе си. 
Изрича с неприязън: „Нима ние не сме обичали човечеството, след като толкова смирено съзнахме неговото безсилие, облекчихме с любов товара му и разрешихме на слабосилната му природа дори и греха, но с наше позволение? Защо си дошъл сега да ни пречиш?“
Но Христос продължава да мълчи. Мълчанието му е препратка към читателя, който трябва сам да направи своите изводи за това какво е да имаш право на свободен избор и колко голяма е отговорността да можеш да го упражниш.