Смисъла на живота
Смисъла на живота


Животът е свят,към който тласнат от стремежа човек е повлечен,за да опознае,но никога и за да разбере напълно.Веднъж влязъл в кръговрата му,той те поставя пред редуващите се възходи и падения и те тегли към себе си,към всичко онова,което не можеш да заобиколиш,към теб самия...Едва когато се изправиш лице в лице с действителността разбираш колко трудно е да се впишеш в нея и как неизбежно е да се предпазиш от онези грешки,които всеки се
стреми да избегне.И въпреки това,човешко е да се греши и благороден е онзи,които намира смисъла във всяка грешка и е способен да се постави над средството за да оцени целта.Един слаб характер не би могъл да намери сили да оправдае нечия и дори собствена грешка.
Защо да не грешим?Та нали точно от собствените си несполуки се учим и израстваме силни и борбени личности.Всеки би трябвало да живее с ясното самоcъзнание,че рано или късно ще
попадне в трудна ситуация,една непозната материя,от която е трудно да излезе без да сбърка.Тогава идва самоанализът и самооценката.Защо си постъпил така?Нямало ли е друг изход?Човек винаги се сеща за идеалния отговор на даден въпрос или задача,но чак след като е имал време за да я осмисли.В една ситуация,в която е необходимо да се реаргира почти мигновено всеки е уязвим.Трудно е на човек да открие къде се корени грешката му и най-вече да се изправи срещу нея за да си докаже,че няма непоправими неща.Признанието говори много.Макар то да не носи опрощение,то е успокоение на съвестта и изпъкване на силата на духа,защото онзи,който е способен да признае собствените си грешки може да прости нечии други.Адски трудно е да погледнеш от страни нещо,от което си част ти самия,а именно този е наи-трезвия и истински поглед върху нещата-такива,каквито са.Трудно е,защото не се знае какво може да откриеш там в дълбините на вечното търсене и познание,а естествена човешка черта на характера е страхът от непознатото.Трудно е още,защото човек се рови до най-скритите кътчета от cобственото си Аз,за да си даде сметка,че не прави грешка като опрощава друга.Нима има по-голямо щастие от това да простиш и да видиш,че делото ти е сторено за добро?Силен е онзи,които се бори за правда и не оставя невинните онеправдани,онзи който въпреки ударите,които му поднася живота намира време и смисъл да се занимае и с чуждите проблеми,защото изпитва потребност да помага и разбира.За някои това е светлината,даваща смисъла на съществуването,но не всеки би искал да бъде осветен.Точно затова както е човешко да се греши,така божествено е да се прощава.Има хора,които не изпитват нужда да се замислят над нещата и да потърсят неподозираща за тях самите истина.По скоро те се страхуват да го направят за да не се разочароват или да се почувстват по някакъв начин застрашени.Човек е слаб,когато отказва да приеме,че някой се е поучил от грeшката си и че той трябва да даде залужаната прошка,слаб е,когато откаже да приеме,че той не е успял да постигне неща,които другите са успели и той е бил свидетел.Човек никога не би простил на другия при положение,че никога не е намерил сили да прости на себе си и сам не си каже,че заслужава нови възмоности за себедоказване и реализация.Слабият се хлъзга по повърхността на събитията,той не прощава,защото в душата му няма сила,която да го изведе от закотвения и ограничен,но иначе задоволителен по своему живот,който води.Но дали наистина слабият никога не прощава?Може би.До момента,в който нещо или някого ще разчупи повърхността,под която се крият нови ценности и събития.