Страхът на едно дете
Страхът на едно дете


За всеки родител най-големият страх е да не се случи нещо лошо с децата му. А знаете ли какъв е най-големият страх на детето? - Да не се случи нещо лошо с родителите му. Ще Ви разкажа една история - моята.
Когато бях малко момиченце, растях щастливо и безгрижно, мислейки, че няма какво лошо да ми се случи щом мама и тати са до мен. Всичко беше прекрасно, докато една
сутрин не се събудих от виковете на мама "Хайде събуди се, защо не се събуждаш, моля те отговори ми.. " Огромна буца застана в гърлото ми и със страх отидох да видя какво се случва. Влизайки в спалнята попаднах на най-страшната гледка към онзи момент. Тати лежеше буквално вкоченен и леден на спалнята, а мама правеше всякакви опити да го върне към живота. В онзи момент си помислих, че вече нямам баща. Седнах до него, хванах му ръката и почнах да
плача, а мама се опитваше да се свърже с бърза помощ. Най-накрая осъществи връзка с тях и не след дълго лекарите дойдоха. За щастие, върнаха тати при нас, но от онзи ден моят живот вече не беше същия. Тогава разбрах и всъщност колко страшен е диабета, как убива бавно и мъчително и то не само болния, но и цялото му семейство. Тати от дълги години живееше с тази коварна болест, а аз го приемах за нещо нормално. Мислех си, че, щом си слага инжекцията с инсулин, всичко му е наред. Спомням си как се радвах, когато зъбчетата му едно по едно започнаха да падат, но никой не ми каза, че при възрастните хора това не е нормално. Живяла съм в заблуда и изведнъж живота сякаш ме зашливи със страшна сила. Започнах да живея в страх. Беше ме страх, когато влизам в спалнята да не попадна на същата гледка, беше ме страх, когато мама ми каже да събудя тати, защото веднага си представях как аз ще викам, но той няма да ме чуе и повече няма да ми проговори, беше ме страх вечер да заспя, за да не се случи нещо на тати и да няма кой да го види, беше ме страх от неизвестното, беше ме страх от живота при мисълта, че може да ми отнеме най-важният мъж в живота. Толкова много страх се тъеше дълбоко в мен, че дори не мога да го опиша с думи. И още по-лошото беше, че не можех да споделя за него. 
Постепенно нещата се успокоиха и почти си дойдоха по старо му. Живота продължи и се изминаха 3-4 години от онази случка. Почти да превъзмогна случилото се оттогава и всичко се повтори. Само че този път аз бях тази която първа видя тати, седнал на дивана - целият мокър от пот, непомръдващ, с празен поглед буквално към нищото. Ужасът отново ме завладя, но и този път тати не се предаде и не ни изостави. Но аз вече бях бясна, бях сърдита на него, на мама, на живота и съдбата. Не разбирах защо трябва да преживявам всичко това отново. Бях толкова объркана, че не исках да говоря с никого и за нищо. Тогава реших, че трябва да се отдалеча от собствените си родители, за да не ме боли толкова много, ако наистина ги загубя. Вече бях в гимназията и твърдо реших, че, като завърша, ще замина да уча на стотици километри, за да не преживявам всичко отново и отново. Превърнах се в ужасен тийнейджър. Не казвах друго на родителите си освен "здрасти", "чао" и "излизам". Те ми задаваха въпроси, а аз им отговарях, че си е моя работа и тях не ги интересува. Бях толкова сърдита на всичко около мен, че не разбирах каква грешка правя. Месеци наред продължихме така, но и диабета продължи да поразява организма на баща ми. Постепенно почнах да се замислям за чувствата на моите родители, за това, с което те самите са се борили години наред, за притесненията и страховете, които никога не са разкрили пред мен, но които съм сигурна, че са ги разяждали ден след ден в продължение на много години. Тогава осъзнах, че трябва да използвам времето ни заедно за разговори, за споделяне, за създаване на нови спомени и почнах да съжалявам колко време от това сме загубили. 
15 години по-късно от първия ми кошмар, все още си имам моите мама и тати, които се радват на прекрасно внуче. За тези години тати на 2 пъти е лежал в интензивното, буквално отписан от лекарите. Няма орган, който да не му е увреден от проклетата болест, коята така да ненавиждам, има ампутирани пръсти и на двата крака, всяка година лежи в болницата не веднъж, загуби зрението си на 90%, има бъбречна недостатъчност, но все пак продължава да се бори с несправедливостите на живота. Аз съм щастлива със семейството, което създадох с прекрасния си мъж и малкото слънчице, което озарява дните ни, но след толкова години страхът да загубя родителите си не ме напуска. И макар самата аз вече да съм майка, копнея поне за ден да се върна в детството си, да се сгуша в мама и тати и отново да повярвам, че щом те са до мен, нищо лошо няма да се случи.