Колко време имаме


Преди много, много години, живеех в едно прекрасно, чисто, тихо и спокойно, но пълно с живот село. Споменът за село сякаш и сега носи аромат. На чистота, на свежест, на истински живот. В спомените ми този живот е безгрижен, изпълнен с допир с природата, с пръстта, с животните, с живота...
Днес живея в голям град, забързан град, задъхан град. Всичко покрай мен профучава толкова бързо - колите, автобусите, тролеите, хората, животът.
Тази картина така измества споменът за моето село и онзи - истинският живот, че понякога се чудя било ли е някога, аз била ли съм там, спомен ли е или фантазия...
Живеем все по - бързо и по - бързо. Понякога дори не усещаме как минава животът ни от точка първа до точка последна  в дневния ни план, в надпревара с времето. Как стана така, че всичко покрай нас се промени толкова, че ние се променихме толкова. Кое се промени, кое ни
промени? Децата ми никога няма да видят онзи мой живот - волният, почти забравеният, никога няма да го заобичат, никога няма да копнеят за него, така, както аз съм копняла. Мисля за баба си и дядо си - хората, които са ми дарили тази прекрасна частица от живота ми - ако ги сравня с децата си днес - та те сякаш са от различни светове. Ще ми се да ги науча на онзи живот - да се наслаждаваш на всеки момент, да не се задъхват, да не се състезават с времето; да имат време да дишат с пълни гърди, да обичат с цяло сърце, да гледат с широко отворени очи и да не бързат, да не бързат, да не бързат.... 
Животът е наш и ничий друг, единствен и неповторим. Получили сме го като подарък, трябва да го пазим като безценен такъв, защото шанс да се повтори няма.