Моето дете.


Помня още преди да те заченем мило мое дете, колко много съм очаквала  тези две чертички. Месеци наред се терзаех, че не се получаваше, постоянно мечтаех, как те взимам на ръце. Мина се време и когато най-малко очаквах с укокорени очи се взирам в тези две чертички, с треперещ глас и треперещи ръце с гордост изрекох думите - "най-накрая"! Тогава  и когато казах на баща ти той с сълзи на очите, ме прегърна и разцелува и двама
развълнувани не можех ме да си мамерим място от щастие.И така започнах ме голямото броене, ходене по консултации. Всеки път чаках с нетърпение да отида на лекар за да мога да те видя на видеозона. За да видя как растеж, и дали всичко ти е наред.
Признавам не ми беше лесно, особенно в последните 7,8,9 месец. Трудно се движех, краката ми бяха подути като понички, не можех да спя така както изкам. Усещах постоянния натиск върху реброто ми, но
пък лато ме ритнеше ме размиваше. 
Особенно в горещоте дни вече беше не възможно нито да се спи нито да се движа и само охкане и пъшкане. 
И вече приближавайки термина, аз отчаяна и притеснена,  дали ще мине всичко на ред и най-важния въпрос, кога. 
И ето на 05.07.рано сутринта нищо не подозираща с татко ти сме по задачи и изведнъж дойде момента. Бързах ме много за болницата. След 3часа мило мое Слънце, ти се появи. Взех те в обятията си и само поглед и си казах - "струваше си през всичко което съм минала и преживяла, Бог ме обича щом ме дари с такъв дар". Обичаме те сине, ти си ни всичко най-най!