Правилно ли разпускам, когато съм напрегната?
Правилно ли разпускам, когато съм напрегната?


Понякога, за да разпусна, сядам и отварям случайна книга от лавицата, произволно си избирам страница и започвам да чета ... Чета до толкова, че да забравя за всичките си тревоги и да се почувствам по-добре. 
А понякога сядам, замечтавам се и започвам да описвам това, което си представя... Много често са природни картини... Това, което ще споделя днес с вас е писано точно в такъв момент, момент, в който имах нужда да избягам
от реалността... 

Есенен ден. Дванадесет часа по пладне. Влакът се лакатуши бързо из Искърското дефиле. Водата блещука и си играе с последните слънчеви лъчи за тази година. Горе високо в Балкана в момента пада първият сняг. Неизпопадалите листа си играят със снежинките и правят малки кристалчета върху себе си. Всичко е тихо. Единствено тракането на дългия влак нарушава покоя. Той - с невероятна скорост бърза - бърза да
отведе пътниците си до родните им места. И ще. Затова му трябва и шума. За да се разбере, че идва, за да отмине и всичко да всезе в синхрон и покой отново.
Гората е прекрасна. Като погледнеш в далечината се виждат преливащи жълти и оранжеви, червени и кафяви цветове. Високи борове прорязват ниските дъбове и се показват величествено над тях. И отново е тишина. Толкова е тихо, че дори едно малко птиченце - ако започне да пее, ще бъде чуто на километри. Природата си почива. Отпуска се и се готви за тримесечен сън. Готви се за спокойствие. Готви се за зима.
Вече е студено, но погледнато през календара - все още е есен. Прекрасна, златна, невероятна есен. Реколтата отдавна е прибрана и по полето няма никой. Единствения признак на съществуване на човек е, че коминчетата на къщурките пушат. И вечер светлинките светят. Нищо повече. Нищо по-малко. Само това. И нищо повече не ти и трябва. Нещо прекрасно. (Не)вероятно.
Н.Р.