Без работа


                                      

 

style="font-size:12.0pt;line-height:115%;font-family:"Times New Roman","serif"">Както всяка сутрин,
Roman","serif""> работниците влизат в производствения цех и след задължителните приготовления се отправят към своите работни места. Но този ден
,още със влизането нещо като че ли не беше същото. Обстановката беше напрегната от неизвестна причина. Над хората надвисна някаква  студена печал, в дъното на голямата зала машините стояха безмълвно и с неподвижните си колела сякаш увеличиха меланхолията ,която със своето дихание и движение обикновено оживотворява цялото пространство , като исполин кален в усилен труд.

Господарят  излиза от кабинета си . Тъжния поглед ,който среща очите на работниците ,ги изпълва с неизвестен страх.

- Драги мои , днес няма работа... Не получавам вече поръчки ,от всякъде оттеглят заявките си и цялата стока ще остане върху мен. Този месец на който много разчитаха ,месец на усилена работа през изминалите години ,заплашва да разори и най-солидните фирми... Принуден съм да прекратя всичко.

А когато вижда уплашените работници да се споглеждат ,заради това че ще се върнат без работа у дома и че утре ще гладуват , като че в оправдание той добавя с по –нисък  глас :

-Аз не съм егоист   ,  не,  уверявам ви ...Моето положение е също тъй ужасно , както и вашето,  дори и по-ужасно . За седмица аз изгубих хиляди левове. Днес  спирам работата ,за да не стане дългът ми още по –голям, нямам и грош за срока на 15 –то число ...Вие надявам се разбирате , виждате приятели –нищо не крия от вас.

Вие не сте виновни за това . Ще ми се да ви помогна да прекарате това тежко време ,но с мен е свършено  и не мога да споделям хляба си с вас.

Той  подава ръка на всеки работник ,който я стиска мълчаливо и оглеждат със скръб безполезните си инструменти. Всичко вече лежи в прахта на фалита..

Работникът е изхвърлен навън на улицата. Той дни наред е разтъпквал улиците в търсене на работа, без резултат. Той е хлопал от врата на врата , предлагал е ръцете си и самия себе си за каквато и да е работа, дори и най-тежката . Навсякъде са му отказвали . Предлагал е и да работи за половин надник  . Пак нищо. Той би работил дори само за единия  хляб. Ужасна безработица хлопала на всички врати.. Всички индустрии са спрeли.  Паника! А парите, пустите пари, сякаш са се изпокрили.

Работникът  направи последен опит и се връща с празни , отслабнали от немотията ръце. Вали дъжд  а той крачи без да  го усеща ,чувства само глада си . Неусетно е стигнал до пазара . Дъждът е престанал. Поглежда с празен поглед към бижутерийния магазин, един камък по витрината и  с една шепа той би награбил хляб за семейството си,  за  много дни напред . Пред сергиите той съглежда хора, които ядат . Той ускорява ход и тръгва към изхода ,покрай кебапчийницата и магазина за месо .

Сутринта той обеща на плачещите си жена и малко дете, че ще им донесе хляб . Сега нямаше смелост да се прибере без обещаното . Можеше да им каже да потърпят , докато намери някаква работа ..Обаче , те не можеха да търпят повече без храна.  През ума ми прелетя мисълта да проси . Но щом пред него минеше някой господин или госпожа , сърцето му се свиваше  а гърлото му се притискаше.

Замисли се за жена си и малкото си момиченце. Той знае че в момента тя го чака да се прибере . В къщи нищо не е останало. Безработицата е нанесла по- голям удар на жените , отколкото на мъжете.  Жената била продала всичко на вехтошаря . Сега е слязла долу на прага да го чака,  като е оставила малкото само горе. Осемте дни  на безработицата стигаха  да опразни къщата , оставила е само една постелка с която е  завила детето .

Милото дете , то никога не е имало играчки , не може да ходи и на училище защото няма обувки , а сега то седи на края на твърдия ковчег , който му служи за легло , лицето му е повехнало и със строгите си черти прилича на възрастна жена. Само на седем е. Босите му крачка висят вдървени, самото то прилича на болнава кукла.  Спомня си че когато било по-малко,  майка му го разхождаше на слънце. Но това е било отдавна. И от тогава то никога не било доволно, защото е  било гладно. Често ги питаше - Дали целият свят е гладен ?

Детето все пак се е постарало да свикне с това, но не е могло. Още е малко да разбере,  иначе щеше да попита кой праща хората на този свят да гладуват.  Едно време то се страхуваше , когато го оставяха само , сега му е все едно . Не бяха яли от миналата вечер и то си мислеше че майка му е слязла да дири хляб. Тази мисъл го радва .Сетне ще натроши хляба на мaлки парченца и бавно ще ги взима едно по едно.

Майката влиза в стаята, бащата след нея. Малката изненадана ги гледа в ръцете . Стресната от мълчанието им повтаря:

- Гладна съм ,гладна съм.

Бащата стои насрeд стаята с рамене, разтърсени от мъчителни и задавени ридания.

Майката с насълзени очи хваща детето за ръка и го води да спи. Детето увисва на врата на майка си и полека пита:

- Мамо, кажи , защо сме гладни?