Липсва ли ви някой?


Знаеш ли какво е да ти липсва... да ти липсва някого? Да, съвсем различно е, но липсата си е липса – никога не е приятна.Какво е да знаеш, че е бил до теб, че го е било грижа, но ти просто си бил твърде зает, за да го забележиш, или дори да си забелязал, си го пренебрегнал? Какво е да го няма, но да си го забелязал дълго след като вече не е там? Какво е да си бил сляп за някого толкова
дълго време и сега да осъзнаеш това? Нима ти липсва по-малко?Какво е да ти липсва някой, който е бил до теб, а сега е до някой друг и не можеш да си го върнеш, защото със собственото си пренебрежение и студенина си го отпратил? Какво ще е, ако никога не се върне, а трябва да го виждаш всеки ден?Какво е да ти липсва някой, който си се опитал да спасиш, който е бил може би емоционално дотолкова наранен, осакатен, че ти си бил единственото, което
го е крепяло да не се разпадне? Какво ако си намерил начин да обичаш този човек въпреки всичките му недостатъци, въпреки че не можеш да излекуваш раните му, или дори да ги запълниш, въпреки това? А ако този човек вече не е там, на кого ще повериш своята вече повредена психика? Кой ще спаси теб? Какво е да ти липсва човек, който те е наранявал безброй пъти, човекът, причинил ти повече болка от всеки друг и все пак човек, когото си обичал? Какво е да ти липсва някой, когото доброволно си оставил в миналото си и то с причина? Какво е да знаеш, че си се отказал, когато вече не си е струвало... или все още е? Има ли начин да си сигурен в това? Какво е да ти липсва някой, с когото си бил наистина близък и в един момент просто сте се изгубили, едва ли не несъзнателно, неусетно разстоянието е станало повече от километри, цял океан... от мълчание? Какво е просто да си пропуснал, да си забравил във важния момент да върнеш жеста и да бъдеш там до човек, който е бил до теб, когато най-много си имал нужда? Имаш ли право да ти липсва все пак? Независимо кой точно ти липсва, ключовата част е, че ти липсва и че ако не можеш да го промениш, неприятното усещане си остава там. Чувстваш се сякаш си болен от рядка, едва ли не непозната болест, за която лек още не е открит, и нямаш никаква представа как ще издържиш изобщо, докато някой не го намери. Ами ако това никога не се случи? И в главата ти няма да спрат да се въртят, като на кинолента разбъркани спомени, усещания и изгубени надежди, няма да спрат да ти припомнят, да шептят, да те карат да се надяваш и да молиш да се върне изгубеното, пропуснатото. А може би не си болен от незнайна болест, може би е толкова разпространена, че има хиляди начини за лечение, но или никой от тях не ти дава особен шанс за пълноценен живот след това, или просто е твърде скъп, по един или друг начин, за да можеш да си го позволиш. И стоиш като просяк с разтворени ръце, отпуснати, с жални очи, с приведена глава и молещ се това да не е истина и някой да се смили над теб.