Криво разбраната демокрация и разбитите надежди и мечти на хиляди българи


Имам много мечти. Всеки ден си създавам нови и така си ги следвам една след друга. Мои мечти, надежди за живота ми. Всички имаме такива. Всички таим надеждата за по – добър живот, тя е определяща за всички нас, но и най – трудно постижима. В наши дни сякаш стана грешно да желаеш да живееш по – добре, стана грешно да мечтаеш за спокоен

живот без грижи за утрешния ден. Самата идея за спокоен живот се превърна в мечта.

Животът ни преминава като сън, като на лента пред очите ни, и ние сякаш нямаме достатъчно сили да го направляваме в правилната посока. Силите ни са изсмукани от вечната борба за оцеляване, от вечния порив на мечтите и желанията ни, които стават все по –

непостижими и по – непостижими. Научаваме се, свикваме да живеем така и много често ни се налага да плащаме цената за апатията, която ни е обхванала.

Апатия, да точно така мога да нарека състоянието, което е обхванало народа като цяло. Всички сме като приспани, сякаш сме изпаднали в дълбока летаргия, от която не можем да се събудим. Сън, абсолютен сън. Сънят на живота ни. Надяваме си по една каменна маска и продължаваме напред обезверени от поредния нанесен удар. Преглъщаме всичко, гордостта си, достойнството си и продължаваме. Защо? Дори вече не можем да си отговорим на въпроса - какъв е смисъла на живота ни. Дори като се замисля все по – често чувам като отговор на този въпрос- смисълът на живота ми е да оцелея, да изкарам още един ден, още един месец, една година. Но докога така? Колко още можем да понесем? Колко здрави са плещите ни? Вярно колкото повече тежест носят, толкова по – силни стават – но все пак? До кога?

До кога ще се възползват от търпението ни, за да вършат различни и все по – мащабни безчинства? До кога ще ни ограбват, явно пред очите ни, докато ни убеждават, че живеем по – добре?До кога няма да има пари за бедните? До кога няма да има пари за лекарства, кувьози, операции на малки и беззащитни деца, докога ще оставят родителите ни гладни, безпомощни, стигнали до просешка тояга, сякаш не са работили цял живот, и не са давали толкова много на държавата? До кога разни оядени до пресищане олигарси и политици ще се правят на всемогъщи, недосегаеми и всичко ще им е позволено?

Има само един отговор на всички напиращи в съзнанието ми въпроси и той е – Докато търпим. Докато се примиряваме с всичко. Намалят ти заплата мълчим, парите не ти стигат, мълчим, от всякъде те притискат ние пак мълчим. Всекидневно вдигат цени на всичко, абсолютно всичко и ние пак мълчим. Българина е свикнал и на много и на малко. Свикнал е да стяга колана. Но място за повече дупки вече няма. Просто е време да се събудим.

Всички чакахме вятъра на промяната. Чакахме да дойде така заветната демокрация. И тя дойде с всички свои свободи, всички плюсове и минуси. Дойде в най – уродливия си облик.Вятърът на промяната. Да този вятър като буря отнесе всичко старо и ни донесе само новите разбирания за живот и морал, новите демократични идеи за живот. Всички така копнели за демокрация, прегърнахме с отворени обятия тези идеи без да се замисляме дори. Свободата е била толкова жадувана, толкова желана, че нищо друго не е имало значение. Помня макар и малка, каква борба, какви митинги имаше. Барикади на магистралата, желание, устрем за новото, за свободата, за по – добрия живот. Родителите ми също бяха там, скачаха и скандираха. Всички вярваха, че ще дойдат по – добри времена. Всички вярваха, че лошото е минало и идва само хубаво. Да ама не!

За да искаш свобода, трябва да си готов за нея. Трябва да пречупиш себе си, да забравиш за примирението, страха, да забравиш всичко, и да поемеш отговорност за живота си. Трябва да имаш изградена и силна воля, да отстояваш себе си, желанията си, за да се чувстваш равноправен гражданин, и най – важното, да стоиш плътно зад решенията си, и да поемеш отговорност за действията си. Ние винаги сме жадували за свобода, но никога не сме били истински готови за нея. Дългите векове на робство са притъпили в нас знанието за истинската свобода. Притъпили са чувството на свободния дух в нас и днес ние говорим за нея като за блян, като за мечта, вместо да се борим и да я заслужим сами.Съдбата ни дарявала с герои, с будни българи като Левски, Ботев, Хаджи Димитър, но ние никога не сме се възползвали от техния ум, от техните идеали. Нека си спомним колко бързо след освобождението сме забравили за всички, герои, за всички светли личности дарили живата си именно за нашата свобода. Нека си спомним, че Вазов пише своята „ Епопея на забравените“ само три години след Освобождението. Само три години са били необходими, за да обърнем гръб на историята и на хората, които са посветили живота си на единствената важна цел – Свободата на България. Такива сме си. Народ с многовековна история, народ, който има с какво да се похвали, който има с какво да остане в световната история, но и народ, който забравя, народ, който с лека ръка слага край на миналото си и се отрича от себе си.

Мечтите ни за демокрация, не са по – различни от мечтите ни за свобода преди освобождението. Но новите герои, героите на нашето време, новите управляващи също като предишните забравят бързо. Те много бързо забравиха хубавите и възвишени идеи, които пламенно пропагандираха преди да дойдат на власт. Излъгаха народа, подмамиха го с лъжливи обещания за по – добър живот. От първите до последния управляващи по време на дългия преход, лъжеха един след друг, а ние вярвахме на всеки един от тях, надявайки се, че новия ще е поне малко по – добър от стария. Такъв обаче не се появи. Българите чакаме дълги години своя Месия, който да ни изведе от блатото, в което все повече и повече затъваме.

Реалността се оказа по – друга. Един ден просто се събуждаш и си даваш сметка, че животът ти днес не е по – добър от преди. Събуждаш се и виждаш, че днес имаш свобода да купуваш каквото пожелаеш, когато пожелаеш, но се оказва, че в същност нямаш свободни парични ресурси да го направиш. Казват – границите падат. Всички могат да пътуват, където и когато пожелаят. Да ама не. За да пътуваш ти трябват пари, а все по – често се оказва, че тях все ги няма и не стигат. Оказва се така, че човек не може да си позволи спокойно почивка тук в родната си страна, камо ли да мечтае за чужбина. А преди демокрацията, в онова другото не желаното време, което всички са искали да свърши не е било проблем да отидеш на почивка.Чакахме демокрация, но тя донесе със себе си и пазарната икономика, също така желана. Свободни пазари. Няма планово производство, няма планово стопанство. Всеки прави каквото реши и както реши.Хора със съмнително минало застанаха на ръководни длъжности, станаха работодатели. Свободни пазари, да ама не. Пазарите ги няма или нашите Нови днешни собственици на предприятия довчерашни шофьори, последни (хайде ще го кажа) “ дупки на канала, днес вече са от големите олигарси, участници в едно от най – мръсните и уродливи изцепки на демокрацията – приватизацията. Тези същите хора днес се тупат в гърдите с гордост и казват аз съм собственик, аз определям правилата – Вие зависите от мен. Животът Ви зависи от мен. Ако аз съм добре и Вие ще сте добре. А когато на Вас не ви изнася, потърсите си прямо правата пред същите тия хора, те ще Ви кажат с приповдигнат тон- Като не ти харесва, след тебе чакат други! Да чакат, но какви. Те не си дават сметка, че хора не останаха. Истински  хора не останаха. Доведоха ни до пълна просешка тояга и станахме напълно обезверени, без собствено мнение, без гражданска позиция.. Единствения път пред много хора остана емиграцията. И милиони българи наистина емигрираха. Изоставиха, дом, семейство, родина. Изоставиха близките си, болните си и стари родители, невръстните си малки дечица, за да дирят по – добър живот. Днес вече стигаме до там, че България драстично намалява, стигнахме до пълна демографска не криза, а истинска катастрофа и тя ще се задълбочава все повече и повече това е неизбежно. Неизбежно до момента, в който нашите скъпи управляващи не осъзнаят, че без народ няма какво да управляват, а и няма какво да крадат и влачат.

България върви към своята гибел. И вина имаме всички. Ние затова, че примирено, свити в ъгъла си траем и приемаме всичко, което се върши, без да роптаем, вина и то най – голямата имат и управляващите. Всички, които са били във властта до един от демокрацията на сам са виновни за гибелта на България. Стигнахме до там Европейския съюз и в частност Хейнрих Хайнс да се изказват за нашата родина, като за умираща държава, като за държава без бъдеще. Той пише доклад, който озаглавява „България след българите“. Как Ви се струва това? Всички освен нас самите разбират и осъзнават, че скоро няма да има държава България. Той казва така, няма да го цитирам точно: След четиридесет години България няма да съществува. С тези темпове на развитие тя загива. Благодарение на управлението на всички политици в прехода, чиято единствена цел е била да забогатеят на гърба на народа си, чиято цел е била да ограбят всичко, което е имало, а повярвайте ми, че е имало доста, днес България загива. Позволява си да каже, че благодарение на доброто ни разположение, Европа и Европейския съюз не бива да позволява, подобна територия да се засели от никой друг освен от европейци. Той казва, че ако се наложи дори трябва да се дават големи парични награди и стимули на европейците, за да се заселват тук. Казва, че те трябва да станат толкова, че да могат да основат нова държава, с нови закони и ново управление. А българите няма да ни пречат – казва той. Те ще са съгласни с всичко, което ние решим, защото те вече ще са малцинство. А и българите никога не са имали нужда от държава. Те винаги са живели с историята си, със спомена, какви са били преди. Аз не искам България да умира. Не искам хора като Хейнрих Хайнс да говорят така за нашата България. Искам с общи усилия всички заедно да успеем да възкресим България. Да я върнем от пътя, който е поела, път на сигурна гибел и да започнем заедно нейното възраждане.

Много са грешките, допускани в управлението, много са и грешките на народа, визирайки неговото робско търпение. Примирения народ, страхливия народ, е народ без бъдеще, без амбиции за по – добър живот, за по – добро утре за нашите деца.

Нека помислим поне за малко за един от най – глобалните проблеми в нашата страна. Корупцията. Тя тръгва от най – долните етажи на държавната администрация и стига до най- високите етажи на властта. Няма човек не засегнат от нея. После говорим, че няма сива икономика, но тя съществува и дори като се замисля почти няма човек, който да не участва в сивата икономика. Пипалата на държавния октопод са проникнали на всякъде и действат като добре смазана машина. Ние обаче няма доблестта да си изберем човек във властта като Румънката, ние няма и да гласуваме за нея в Европарламента, та как ще гласуваме за нея, това означава всички всесилни властелини на властта един ден да си получат заслуженото.

В следствие на корупцията, сивата икономика и цялата не далновидна политика на всички власт имащи, народа все повече обеднява. Сякаш нарочно, в същност не сякаш, а абсолютно сигурно сринаха нашата образователна система. Сега нашите деца излизат почти неграмотни, не запознати с голяма част от историята ни, от културата ни. Смачкват ни всекидневно. Ние вече нямаме самочувствие на умен народ. И това е нормално, защото един необразован народ се управлява и манипулира много по – лесно. Сринаха и здравната ни система, така без война народът ни просто измира, заради безхаберието на властта и докторите. И там искат пари. Ако имаш пари- получаваш шанс да живееш, ако ли не – съжаляваме. Без война се избиваме и по пътищата. Наблюдава се явна промяна в морала на цели поколения. Моралните устои, на които държаха нашите баби и дядовци и родители, днес вече са изхвърлени на боклука. Днес е важно, не да си учена, а да си красива, да си поработила малко визуално върху себе си и по възможност да си се превърнала в пластмасова кукла, която няма и грам сиво вещество в мозъка. Но ако си успяла да постигнеш това, то в кърпа ти е вързан и богатия „чичко паричко“, който в замяна на малко „ любов“, ще и подарява разни неща. Тази кукла ще продава себе си, за по – добър живот, за по – добри пари, за по – хубави и скъпи коли. Но ще остане без душа ще е морално похабена. Момичетата забравят за тази черна страна на този живот, забравят и за високата цена, която плащат, за да получават тези подаръци и така се превръщат в марионетки в ръцете на по – възрастни и богати мъже, които просто се забавляват с тях временно.

Ние българите имаме една много характерна черта в характерите си и това е желанието ни да забравяме. С лека ръка слагаме кръст на всичко, ето на пример всички други държави, които преминаха от един строй в друг, макар и коренно да промениха политическия си облик, не унищожиха хубавите, и положителните неща от стария режим. А ние като с всяко друго нещо сложихме кръста на всичко. Разрушихме селското си стопанство. Оставихме сградите на кооперациите безмилостно да се рушат, без да ни пука, че и това носи последствия след себе си. Поминъкът на хиляди хора беше унищожен по този начин. Унищожихме всичките си заводи. Сега почти няма работещи предприятия. Не се създават и нови, тъй като е трудно и и изисква много ресурси. С разрушаването, унищожаването и масовото затваряне на заводите, дойде и безработицата. Хиляди човешки животи се сринаха. Хората се раболяха и голяма част от тях дори не са между живите. Кой обаче, питам аз ще носи отговорността за всички тях? Колко хора в безизходицата си посегнаха сами на живота си. А в наши дни, колко хора не издържаха и се самозапалиха. Хора като Пламен Горанов, който се запали пред общината във Варна, трябва да се помнят, трябва да се говори за тях. Те са резултата от управлението на нашите политици. Те трябва да носят отговорност, за живота на всички хора, които по времето на тяхната демокрация са се разболели, починали, посегнали на живота си. Днес гледаме как бивши световни диктатори са съдени за безчинствата си и масовото погубване на човешки животи, но ние трябва да си помислим и дали нашите днешни управляващи, управляващите на прехода не трябва да се изправят пред съда в Хага за масовото унищожение на собствения си народ.

Време е да се събудим и прогледнем. Време е да изхвърлим страха, който ни е обзел, време е да се освободим от апатията си, да излезем от дълбоката летаргия, в която бяхме изпаднали и да се борим за себе си, да се борим за народа си, да се борим за по – добрия ни живот. Трябва с гордо вдигнати глави да изкрещим – Нас вече не ни е страх от Вас. Вие нямате влияние над нас. Вие трябва да платите за грешките си, за мащабното ограбване на държава, Вие трябва да понесете политическа отговорност за грешките си, за решенията, които сте вземали докато сте бии на власт. Вие трябва да бъдете съдени, за всичко, и дори за това, че си мислихте, че сте всесилни. Днес ние сме силните,а Вие слабите. Днес ние ще определяме правилата на играта и те ще са строги и непосилни за Вас. Днес ние ще се борим за България, за да я направим по – добра, и за да можем тук и сега да живеем без да мислим за утре. Вашият край дойде.