Един Създател търсел Красотата.


Един Създател търсел Красотата.
И я откривал. В малките неща.
И я раздавал, и я пресъздавал.
Достигал всяко кътче по света.

Един

пък, друг Създател, го видял.
И той добър, но някак, духом стиснат.
Видял го... И, не щеш ли, завидял,
че Първият бил винаги усмихнат.

- Ще сложа край на тази доброта!
Каква ли полза, щом не е от мене?
Все Първият охолства в красота,
а аз сред мракобесие живея.
И аз съм същи - имам две

ръце,
и той, и аз сме все с по десет пръста,
но, виж му шепите - на бебе! На дете!
А моите побират цяла къща!

Тъй си мърморел Вторият творец.
И ходел все след Първия, та пощел
и зачертавал всичко, ред по ред.

...Но нова красота не сътворявал...

И Първият се натъжил. И се разплакал.
Пропил земята с топлите си сълзи.
Отчаял се. Ридал тъй нощи... дни...
От болка и безсилие се свършил.
От тези сълзи бликнала река.
И нов живот се зародил край нея.
Добър живот. Без завист. Без лъжа.
Без алчност. Без насилие. Без его.

С възхита, Вторият творец видял,
че имало е смисъл в добротата.
Съвзел се и извикал: 
- КРАСОТА!
Какво, че някой друг ѝ е Създател!?...