Понякога си тръгвам по средата на партито, по средата на смяната


Понякога си тръгвам по средата на партито, по средата на смяната, 
по средата на болката.
Verdana; font-size: 12px; line-height: 16.8px;">Ей така бе, обръщам се като резултат в 99-та минута, 
резултат на който ти не си заложил, мамка
му...

Понякога ми омръзва 
като първа песен от диск, 
Като реч на политик, 
Като лъжата на лъжливото овчарче омръзва ми

да обичам пресилено, 
да се усмихвам престорено, 
да пия 'още едно малко', а чашата ми да прелива от капка.
Понякога ми идва в повече
- да ми обещават с шепи, а да ми дават трохи.
Да ме обичат поголовно, да ме изоставят частично.
Наяве да ме проклинат. Насън да се заклеват, че без мене не могат.

Понякога се уморявам да си тръгвам първа
от шумни места
от скучни лекции
от пропасти без ръбове, от които да скочиш.
от кръчми без жива музика
ОТ ХОРА дето не им думка сърцето с 300, щото не умеят да обичат.

А ми се иска да остана и да довърша онова - последното малко.
Онази глътка от лъжа, клюка в устата на съседката, лъжицата от уста на уста,

Екс- обещанието, което се пие превантивно срещу вяра в приказки.

Светът се завърта около оста си, виждаме дъното на чашата, и дълбаем на екс.
Оглушаваме от упор. 
Ослепяваме на чужд език.
Хвърляме думи, обещаваме камъни.
Сеем съмнения, жънем самота.
Знаем как да построим зид, ограда, гранитен щит около дома си, 
но не знаем как да засадим цвете.
Да отгледаме дете.
Да подарим време.
Плащаме в брой, за още една глътка топлина, налята в чаша с лед до ръба.
Обещаваме, че ще останем до сутринта, но сърцата ни спят.
Лягаме с принцове, будим се с жаби.
Искаме повече, отколкото можем да дадем.
Даваме толкова, колкото да не се минем.
Минаваме се.

Лъжем насрещно, с отворени очи и със сключени пръсти - същите пръсти, които се кръстят в църквата.
Заспиваме сити на плът, будим се гладни на обич.
Битови меланхолици.

За едното "обичам те" живеем.
За едното "и аз".
В каквото и да ни превръща любовта, липсата й ни убива.