Най-тежкия момент в живота ми


Здравейте, аз съм жена, вече майка. Ще ви разкажа на кратко какво ми се случи докато бях още дете. Бях на 14г, тамън  започнала гимназия, ново училище, нови хора, приятели и тн. Е посвикнах. Имахме една преподавателка, която беше и заместник-директор, много мила жена, така обясняваше, че ти ставаше интересно. Та тази госпожа ни водеше на театър. Един от тези дни постановката свърши по-късно, поради което аз си изпуснах автобуса,автобус с
който пътувах 1ч до вкъщи, а трябваше и да го чакаш 30мин най-малко. Е хванах друг, след това се прекачих и така докато стигнах колелото на автобусите на Илиянци. Слизам от трамвая пълен мрак, аз сама, нямаше никой и в трамвая, но нали не ми е за пръв път не се притесних. Застанах на спирката и зачаках другия автобус за към вкъщи. Да обаче изведнъж се появиха двама мъже. Запушиха ми устата.. Аз виках.. Да но колкото и да виках нямаше никого.
Единия започна да ме докосва докато другия ме държеше, аз крещях.. Молех се да сънувам и да се събудя всеки момент.. Да но не.. Все пак незнайно как и откъде се появи един човек, който видя че нещо се случва разкрещя се и тези двамата избягаха.. Винаги ще съм благодарна на този човек, ако не беше той незнам дали сега щях да пиша тази история. Той сме спаси от изнасилване, а може би и от отвличане. Аз хванах автобуса.. По път към вкъщи плачейки мислех какво ми се случи и как да кажа на родителите си. Мислих много и реших да им спестя това нали все пак не успяха да ми направят всичко, а ако им кажа живота ми щеше да приключи в този момент. Аз пътувах от единя до другия край на града и никой нямаше да ме пусне сама,нямаше да мога да изляза, да  живея пълноценно и да забравя този ден , колкото и време да отнеме. Прибрах се и не казах на никого.  Никой не разбра нищо. Мълчах за тази случка дни, които станаха месеци, които пък се превърнаха в години и така и никой не усети камъка, който ми тежеше. Един ден след доста време вече работеща студентка , бях на работното място и спорехме с колегите, спора се разгорещи, защото ми обясняваха как на моите години нещата през които съм минала аз и минават другите не са нищо сериозно. Естествено аз не казах какво ми тежеше през годините, но се опитвах да обясня, че има хора на тази възраст, които са минали през тежки за тях моменти и те не са да нямаш гадже или 2лв за сандвич, но не те продължаваха с думите "какво толкова сериозно може да ти се случи" и аз го изтрелях без да усетя.. Казах какво ми се случи преди години и това беше първият път когато го казах на глас, когато го казах на някого. Ако знаете колко ми олекна.. Все едно като не ти е добре, повърнеш и ти олеква. От тогава мога да говоря за това (естествено не в детайли, защото неискам да си ги припомням), от тогава аз започнах да живея и спрях да се срамувам от случилото се. От както започнах да говоря за това аз станах друг човек и го преодолях. Така днес аз съм на 25г, женена за прекрасен мъж  от който имам един прекрасен син. Живея и вече не се страхувам,защото знам че мога да се справя с всичко!