Спомени с аромат на люляк


Човешкият дух може всичко да оживотвори . Един град или село могат да бъдат един психологически документ ,било в дворовете ,улиците или къщите  ,може  да се оформи  едно точно изражение ,което колкото и да бъде определяно и да не може да се изменя, то не е възможно да бъде по-малко живо и да не се набива на очи ,на онези ,които могат да виждат и мислят. Има наистина места без особена визия и изражение ,места със специални
,обикновени или своенравни изгледи и характерности , населени места с безформено наредени къщи и сгради ,построени една след друга, но има и такива ,които могат да се нарекат изразителни и сякаш имат тяло и душа  и могат да бъдат истинско творение и изражение на цял един род в съзнанието на едно дете. Дете ,което бях аз по онова далечно минало време. ..
Нужно е време ,за да се разбере и оцени цялата красота на тези места ,където
премина част от моето детство. 
По отношение на човека към родното и любимо място ,може да се види и разбере по неговата душа ,ум сърце. Ако обичаме и уважаваме своя роден край ,това означава ,че преди всичко ние уважаваме себе си. И без значение ,колко лошо можем да живеем в настоящето, спокойствие и мили спомени ни дарява това място ,където сме прекарали детските си години. Всичко само най- добро и светло ще бъде защита на душевния ни комфорт. 
Баба ми, майка героиня на пет деца ,живяла с с дядо ми в селска къща  с огромен за детските ми очи двор , недалеч от люлякова горичка. 
Искрено мога да споделя усещането за чист и свеж въздух ,огромните пролетни зелени полянки ,обсипани с безброй цветя.  А по уличките по онова време ,досущ лястовици по телеграфни жици ,бяха разположени къщи с различни лица. Малки и големи ,гиздави като млади невести ,досущ като бабината къща. Особено ми е било приятно да усетя аромата на сладките курабии ,които баба ми  обичаше да пече ,а аз играейки наоколо с любопитство наблюдавах възрастната жена. Спомням си как понякога отваряше стария долап и изваждаше шепа лукчета или локум и ми даваше с топла обич. Този долап за мен беше като истинска съкровищница ,криещa в пазвата си вкусни сладости:  сушени плодове, бонбони и орехи, набрани от стария орех в дъното на градината ,близо до рекичката. Същия този орех ,преди много години бе ударен от гръм и бе изгорял наполовина ,но още се държеше. Според разказите на милата ми баба ,това орехово дърво било на повече от 50 г ,още преди тя и дядо ми да живеят на това място. Големия двор или по-голямата част от него представляваше обработваема площ  и винаги имаше разнообразие от зеленчуци, овошки и няколко реда сочни и червени малини, от които баба ми правеше вълшебно вкусно сладко. Почти през цялото лято там на село цари истинско оживление и суматоха ,идваха родителите и някои от роднините ,не само да ни видят мен и най-често за лятото освен аз ,оставаха и още двама от братовчедите ми, които бяха горе-долу на моята тогава възраст, 8-10 годишни . Настъпваше времето на беритба на зеленчуците и плодовете  и възрастните обсъждаха кои варианти за зимнина са най-подходящи. Това явно беше много важно за тях ,защото ние децата бяхме оставени  почти сами да се гледаме. Тогава излизахме от външната порта ,тичешком към най-близкия баир и се гонехме безгрижно , плискахме се в малката рекичка от която овцете изкарани на паша утоляваха жаждата си.  Околността наоколо се огласяше от нашия весел и свободен детски смях. Смехът и пеенето на птиците. Поразяваха ме безкрайните простори , зеленината ,дърветата и аромата. На душата -празник ,а как иначе да се опише такова вълшебство. Аз и братовчедка ми не се сдържахме и оплитахме венци от полските цветя наоколо.  Още от онова време , скъпите отминали детски години научих ,че в природата всичко е рационално и прекрасно и просто трябва да се научим да виждаме красотата , да я пазим и съхраняваме за идното поколение и за нас самите. ..По тези места дори и птиците пеят по специално и песните им са толкова близки и разбираеми. А на мен ми се струваше че искат нещо да ми разкажат .
След безгрижните  часове ,чак привечер ,тичешком се връщахме у дома в уютната бабина къща. Там с привидно сърдит вид , родителите ни започваха да ни хокат , че сме се прибирали толкова късно , но над всички се възнася мекия и успокояващ глас на баба ни ,винаги в наша защита и тогава всичко се успокоява. В дните когато сме сами ,тя често ми е разказвала за старите времена . За мен , да бъда около нея в тази стая ,бе като миг вълшебен и цялата ми душа бе там. Някой може да помисли и да се учуди от моята детска тогава привързаност към баба ми ,но у дома , където живях със строги  родители и незаинтересована майка ,животът никак не ми беше лесен . Никак даже . А брат ми ,с няколко години по-голям от мен ,често пъти беше в лошо настроение ,от което аз си патех , понасяйки гнева му.. Често си мисля ,че ако родителите ми бяха добри и обичливи хора, сега животът ми би бил съвсем различен и успешен в личен план.. Затова най-хубавите и спокойно детски моменти от живота ми са прекарани на село при баба ми .