Загуба


Идва и един такъв момент... Искаш да заплачеш, крещи ти се, искаш да се разкъсаш... Но нещо те спира... Сърцето ти е ускорено, боли те, не физически... Боли те, че нещо е изчезнало веднъж завинаги
"Helvetica Neue", sans-serif; font-size: 13px;">. Усещаш как сякаш някой с нож отрязва част от теб. Откъсва се само една сълза. Искаш да плачеш, но нямаш глас - толкова си слаб. Боли, нали? Искаш справедливост, но нея я няма. Проклинаш се, проклинаш света около теб. Готов си да
дадеш всичко, за да върнеш времето назад, но не можеш! Разстоянието и смъртта разделят завинаги. Грозната истина е това! Минава се време, ти пак стоиш на същото място, афектиран, празен... Вече всичко друго ти се струва сиво... Черното става повече от твой любом цвят. Той става част от теб. Гледаш, но не виждаш, слушаш, но не чуваш. Къде си? Незнаеш! Вървиш по улиците, някак си... а плуваш в океана на мъката. Не се давиш, тя те носи, удря ти шамари и ти не можеш да излезеш от нея. Някой те вика. Кой е той, тя то? Защо? Има ли значение, нека да казват какво искат и да се разкарат..
Душата тлее, като кандило, бавно гасне... Гасне по това, което никога няма да се върне - по загубените хора.
Мъртъв си и ти, но не и физически! Иска ти се да последваш човека. Но това не е твоята съдба, не ти е дошло времето. Не е твоят път. А къде? Кога? Защо така стана? Не трябваше ли да стане обратното??  ТИ СИ ВЕЧЕ ПРИЗРАК, ХОДЕЩ ПРИЗРАК...!