Анатомия на депресията
Анатомия на депресията



Това е, което ти наричаш лигавщина.
 Аз се давя. Не мога да поема въздух. Стрелките отмерват в такт секундите, заседнали в безкрая, а аз броя до десет наобратно и се опитвам да се осъзная. Падам в една бездна. Падам във втора. Няма ли кой да ми помогне?
Ти наричаш всичко това лигавщина. Каприз. Чула там някое ментално разстройство и го тръби мощно. Депресия... Ха-ха. Депресия. Тая чува ли се? Всеки
българин страда от това. Стегни. Всичко е точно. А аз пропадам в бездни...спирам да броя. Спирам да дишам. Сърцето тупти без да иска. Умът блуждае без да иска. Пред мене е черно. Боли ме. Крещя, ама не ме чуваш. Лигавщина. Ставам и ми се иска да не съм се събудила. Първото нещо, което умът ми прави е да пренастрои всички възможни сценарии, в които нещо фатално ще се случи.
Аз, въпреки всичко, ставам и въпреки, че ми се иска да не съм
се събудила, се усмихвам и спамя със смешки във фейсбук.
 Ето, всичко ми е наред, окей?
После денят минава и всичко, което се е случило умът ми го подрежда в пъзел болезнено изкривено. И ми се иска да заспя и да не се събудя. Плача. Боли ме.
Ти не чуваш. Това са лигавщини. Животът е суров и така се каляваш. А пред мен черното не спира.
Една бездна, втора бездна. Изсипват се над мене и ме затрупват. Няма изход. Няма светлина. Крещя. Ама никой не ме чува. Мислите ми препускат, синхронизирани с ударите на сърцето. После се чудиш тайно що говоря толкова несвързано.
Нали уж умея да боравя с думите?
Грешка.
Те умеят да боравят с мен. Аз съм просто инструмент. При това болезнено зле настроен. Трета бездна... Все пропадам.
Ти продължаваш да твърдиш, че това са глупости.
Аз млъквам. Почвам да се правя на шут. Номерът минава. Винаги минава. Леле, колко е уморително накрая.
Ти казваш, че това не е болест, но то ме яде. Отвътре.
Лягам.
Утре е нов ден. Нови маски. Нови усилия.
Ще ми се да не се събуждам.

Мими