Варлаам Копринарката


Варлаам Копринарката е един от епитропите. Вазов изгражда образа му използвайки пластичен рисунък, речева характеристика.Авторът избира такива детайли във физическия облик на героя, които показват характерните черти на типа българин.
Варлаам Копринарката е въплащение на смиреност, благоразумие и скромност,но с нисък духовен хоризонт и изостанали разбирания за чест и достойнство.
Речта на Варлаам е интересна, строго индивидуална и
емблематична, изпълнена с черковнославянска лексика, но най-характерно за него е да се изразява с притчи и издълбоко. Много често казаното звучи надуто, превзето и неразбрано и предизвиква смях и снизхождение: Ако не е добро, то си е за него, но то е речено да се рече. " или Горещото гори, студеното студи, а парен каша духа".
Особено интересни, с претенция за мъдрост и възвишеност, са разговорите на Варлаам Копринарката със съседа му Коно
Крилатият: Виж, това месечината. Варлаам ще да е нещо голямо дали е Живо нещо?...", а отговорът на Варлаам е дълбокомислещ и същевременно комичен: Може да е живо може да е мъртво, всичкото е умишление... Чудесата господни са чудесни!"
Като изгражда образа на Варлаам Копринарката, надсмивайки се на отрицателните му национални качества, Вазов цели да помогне на българина да види грозотата на своите нрави и проявления и да се освободи от тях чрез смеха.

Варлаам Копринарката (по прякор Тарильомът), гайтанджия с вечно изцапани с индийско синило ръце, по облик и поведение е пълна противоположност на съседа, с когото враждува. Той е с мършаво и “великопостно” лице, смирен, целомъдрен, непиещ, непушещ, редовен посетител на църквата и съвсем рядко на кафенето, женен от 12 години, но едва сега очакващ първото си дете. Тъй като се е готвил някога за дякон в Гложденския манастир, има самочувствието на умен и учен човек и обича да се изразява издълбоко и с притчи и тази претенциозна неяснота на речта му се възприема от простичките му събеседници за мъдрост и ученост.