Гълъбът на св. Иван Рилски


false false BG X-NONE X-NONE

Казват, че било възможно  всяка емоция да има цвят, мирис, глас и образ. Превалила почти половината си живот и отдавна спряла да вярвам в чудеса, аз видях Надеждата. Тя е бял гълъб.

Клише?  Може би. Но когато си отчаян приемаш и най-обикновените неща, и най-изтърканите клишета за поличби. Когато си тръпен от болката на безсилието и чувството за край. И са ти останали единствено молитвите. И молитвите имат цвят, не вярвате ли? Оранжев е. Като пламък на свещ. Онези същите свещи, които палиш в църквата на празник, защото така е прието, защото и ти трябва да се отчетеш – прекръстваш се набързо и изпросваш бързешком „ да са здрави всички“ – и бързаш по други, по-важни дела. Не ставало така. Молитвата трябва да се изплаче с очи, подлютени от взиране в оранжевото. Да те опари.

Бях дошла тук, на това Островче на надеждите, стъпило до оживен софийски булевард, защото едва предишния ден един делови и безстрастен глас професионално ми беше обяснил,че не може да ми каже за колко време светът ми ще свърши. Бях дошла да търся чудото. И се вкопчвах във всеки знак за него. А първият беше цветът на болницата. Оранжев. Като пламък на свещ. Като слънцето, което залязва, а всеки залез е обещание за нов изгрев.  А името й… Най-българския светец. Чудотвореца. Лечителя. Как да не повярваш в поличби?

После видях и гълъба. Беше дошъл на терасата, напечена от юнското, подранило с ожесточението си слънце. „От всички само той е бял – поясни с тъжна усмивка жената, чийто син изписваха същия ден. -  Този,при чиято стая се появи, ще оздравее.“  Не знаех да се зарадвам ли или да се отчайвам още повече – изписваха младия мъж с висяща присъда. С миниатюрна бомба със закъснител в мозъка, на място,  което дори опитните сапьори не бяха посмели да пипат.

После пак го видях. Докато траеха най-дългите три часа в живота ми. Малка бяла топчица – светло петно между останалите сиви и кафяви, надули гуши. Като всички останали нормални живи същества и те кълвяха трохи и залчета, прогонваха натрапниците, предявяващи претенции към храната им, вече заситените обикаляха с напъчени гърди около женските, а те се правеха, че не ги забелязват.  Едно птиче огледало на човешкия живот. Белият гълъб беше част от него и не беше – изглеждаше като бяла кръпка в тъмното  множество. И аз бях част от  ежедневния пейзаж -бучащите тролеи, забързаните минувачи, обикалящите наоколо циганки, продаващи късмет за двадесет стотинки. И не бях.   Бях заета да осъзнавам, че животът е миниатюрен и ценен като капка на върха на спринцовката, но трябва един такъв бял гълъб да ти напомни това.

Не го видях повече. Беше отишъл да раздава поличби някъде другаде.

А аз си имах други задачи – да запомня препоръките на лекаря и да ги запиша до препоръките на Бога: „ Първо: Вярвай! Надеждата последното, което можеш да позволиш да умре. Второ: Внимавай! Помни, че животът е гълъб, който може да отлети, когато си най-уверен, че го държиш в ръце! Трето: Благодари! Благодарността е най-ценната монета, с която можеш да платиш!“

А между другото, Надеждата си има и име. Дилян се казва.Д-р  Дилян Фердинандов. Точно така, като билката, която носи успокоение. Спокойният му глас, младата му самоувереност, вълшебните му знаещи и можещи ръце – те сътвориха чудото в операционната, за което аз се молех отвън.

Та… ако сте в болница, огледайте се. Не може наоколо да няма бял гълъб!