Отминал спомен, но уви пълен със любов!


Чувствувал/а ли си трепета на нещо хубаво, но уви отминало?
Искал/а ли си да бъдеш отново там, където някога си бил/а, но повече никога няма да бъдеш?
На това бих казала ирония - там където най-много си искал да избягаш, после да копнееш да се върнеш.
Аз се върнах един ден в нашето училище и то беше празно!
Тихи и пусти бяха коридорите където някога кънтеше нашия смях.
Няма да минем вече по
тях.
Нямаше ги моите съученици и приятели, живота грабна ни и всички поехме по нов път със захлас.
Връщам се във класната ни стая - безброй спомени ме връхлитат, как нетърпеливо чакахме да дойдат празници и как мечтаехме вече да завършим и да отлетим по пътя наречен ''живот'' - а сега? 
Къде сте мигове пожелавани?
На чиновете прочитам техните имена, там е и моето име!
Ах, къде е любимия ми
клас?
Сядам на моя чин и си спомням как нашата класна смело и уверено ни преподаваше поредния урок, но накрая винаги бяха най-важни последните десет минутки в който тя ни вдъхваше живот и ни учеше на най-важните уроци.
Е поне за мен бяха най-съществените. 
Не че другите не бяха, но тя винаги отделяше десет минутки тъй като това беше нашата сделка за пълноценни четиридесет и пет минути в който всеки ден научавахме по нещо ново.
През последните десет минутки винаги си говорихме за ''нещата от живота'' така да ги нарека, но никога няма да забравя как ни каза че един ден много ще ни липсва нашето училище, не и повярвах, но сега напълно разбирам всяка една нейна дума.
Как бързо, макар на пръв поглед тогава ни изглеждаше много бавно отминаха тези дванадесет години.
Мое бяло училище - в мен звъни за сетен път.
Мое бяло училище - как ми липсваш за пореден път!
                                                                                                                           -Габриела