Моите Вселенски на светофара
Моите Вселенски на светофара


Когато ми е весело е леко и изпаряващо се.
Когато обаче стане тъжно, остава диря.
Много често правя така, че дирята да е алкохолно тежка, с цигарен привкус.
Забелязвам как и това състояние е изпаряващо се!

Има тъжни дни, различни от другите.
Тогава Тъгата дълбае в мен, много дълбоко вътре в мен. Стига там, на края на Душата ми.
Цялата съм прогизнала от
сълзи, но някак чиста.
Иде ми да викам - викам!
Иде ми да ходя боса в гората сама!
Иде ми да посадя тревичка!

Едновременно се чувствам сама и цялостно обвързана. Цялостно обвързана, свързана, завързана, отвързана ...
Някой да каже, ако е чувствал същото :)

Това е специален момент!
Настъпва секунда на забелязване. Забелязваш себе си; че имаш
тупкащо, кървящо сърце;
че може да вдишваш, а може и да не вдишваш; че не можеш да заспиш колкото и да ти се иска; че идват точни, остри като нож думи.

Ето го и следващият момент - какво ще правиш с тези думи? Искаш да застреляш някого с тях? Имаш нужда да обичаш непознат с думи?
С думи можеш много да построиш.
Например, наранените строят овална калциева обвивка около себе си като щит.
- "Край! - казват си. - "През черупката ми никой не може да проникне! Аз съм в пълна безопасност вътре и нямам намерение да се показвам навън!"

На тези сладки, крехки, наранени душици им викат КУЧКИ!

Всеки играе роля в този живот - една, двайсет, триста и осем.
Влизаме и излизаме от роля в роля без да ни мигне окото, а понякога, нарочно, с намигване!
Аз също!
И КУЧКА играя!
И майка!
И унизена, и унижаваща!
Замръзена!
Побеждаваща!

А Вие?

Та, стоя и чакам на светофара в един такъв тъжен ден и в такова ми ти състояние, което описах по-горе, а се ражда следното четиристишие:

"Да стоиш гол по чувства е ли е мъжко?
Да мълчиш сляп в страха е ли е сила?
Когато си гневен пак ли си красив?
Когато обичаш нима си щастли?"


Така ми е тъжно на мен!
А на ВАс?