Самотата, скрита зад една усмивка


     Какво ли е самотата? Според мен тя е красива само за тези, които разбират нейните дарове. Може би само в самотата човек открива душата си, открива себе си. Обаче какво ли е накарало някой хора да се превърнат в самотници?  Най-вероятно е факта, че са по-различни, не само на външен вид, но и по начина, по който мислят. Тези хора или са бунтари, или гении, или дори аутсайдери, те не са се родили на точното място с
точните хора, точно това ги ката да се затворят в себе си. Неразбирането от страна на другите ги води до самовглъбяване, в повечето случаи това е съпроводено с усамотяване, за да може човек да размишлява. Тази рефлексия отнема различен период от време, защото светът на размишленията е дълъг и объркан, но този самоанализ помага на душата да се обогати да разбере своята мисия. 
     Човек се ражда, живее и умира,
през цялото това време той е сам, макар и сред тълпата, неговата душа е сама. Може първоначално никой да не усеща това чувство, което ги кара да излезнат на бял свят без да разбират колко коварен и ужасен е той. Всеки търси своята половинка, своята сродна душа. През времето прекарано в търсене всеки разкрива част от своята душа пред някой, в повечето случаи оставаме наранени от това, защото сме се разкрили пред грешния човек, който никога няма да ни разбере. Възможно е човек да няма сродна душа или на никой  е му е писано да я срещне. Поради тази причина срещаме неразбирането и неодобрението на хората, ние сме различни, шарени и красиви, но повечето хора предпочитат сивотата, бих казала чернотата, и еднообразието. Хора ,които не желаят повече да споделят своите идеи, своите възгледи и своята цветност с другите, защото знаят, че няма да бъдат разбрани, се превръщат в самотници. 
     Самотата е само друг начин на живот, живот със самия себе си, а за да живееш добре със себе си трябва да се опознаеш.  Самоизолацията е последвана и от самота, в даден момент всеки има нужда от някой, например за помощ, съвет или просто за компания. След дълъг период на самота, искаме да излеем душата си на някой, само защото сме държали всичко в себе си... И отново срещаме неразбиране и отхвърляне. Нали уж се учим от грешките си, но душата не понася самота и несподелянето на чувствата и емоциите вътре в нея, така се получава този порочен кръг – изолираме се, ставаме самотни, след това мъката и агонията, след което идва някой чужд човек и всичко сдържано излиза наяве и накрая отхвърляне.... 
     След многото направени грешки и изпитаната болката, се научаваме да крием своите емоции, в повечето случаи слагаме голяма усмивка на лицето и винаги сме добре, лъжем хората как се чувстваме и какво мислим, само и само да не ни наранят, отхвърлят и дори да ни се присмеят. Поради тази причина ние играем един театър, хората сме актьорите, а светът е нашата сцена. 
     Самотния живот и също толкова болезнен за душата, колкото и живота сред тълпата. Наш е избора кой живот да предпочетен но ние не решаваме колко пъти ще бъдем наранени, защото душата не пита, както любовта, на кого да се отдаде, тя просто го прави и накрая остава наранена.  
     Ако вместо телата, виждахме душите на другите с всичките белези от болка, дали щяхме пак да ги нараним?