Хората не са хора
Хората не са хора


Има моменти, в които сълзите не спират болката. Моменти, в които да се разплачеш не помага никак даже, ала не става и да мълчиш. Моменти, носещи гняв, болка, разочарование и никакъв шанс за утеха. Кривата, която разкъсва сърцето е същата, която разполовява душата. И боли. По дяволите. Болката е по-силна от целия свят, от всичко в него взето заедно. Мислите в главата ти са объркани. Разпилени в различни посоки. И се чудиш кое е по-малко болезнено
- да се сринеш или да бъдеш нечия упора. Едва ли има значение. Боли еднакво силно. Защото можем да върнем всичко, освен времето. Защото то лети неуморно. И си мислим, че би могло да бъде различно. И наистина е така. Но рано или късно трябва да се върнем към реалността. Там, където хората са зверове. Хищници. Реалността, в която хората не са хора. В какво позволихме да се превърнем? Защо го позволихме? Защо приехме злобата в сърцата си и
изритахме добрите чувства и обноски? Какво се случи? Как стигнахме до тук? Въпроси, чиито отговор е в самите нас. А най-положителното е това, че освен този лош свят, в който сме длъжни да живеем, там, накъде, има свят, пълен с любов, усмивки и добри сърца.. свят на хората, отишли си твърде рано, твърде бързо....