Думите ми


Моите сутрини с морето и изгряващия от шепите му ден. Моите сутрини с теб. 
Не съм сама на брега, когато слушам шепота на вълните и се мъча да разпозная отговори в гласа им, а очите ми се пълнят с непобираема в сърцето красота с цвят на утро. Пясъкът си открадва спомен от стъпките ми, а чайките превеждат езика на вълните, без да мога да разпозная отговора на моето "защо". Само синьото на
водата го знае и пази дълбоко на дъното. Сутрешните лодки отплават към хоризонта, за да го търсят. Очите ми тръгват с тях и слънцето, сърцето остава закотвено на своето пристанище при теб. 
Слънцето изгрява на хоризонта на безкрайното синьо и оцветява света, връщайки му светлината по слънчева пътека. Чакам я, идва към мен и ме превръща в надежда. Слънцето изгрява, за да напомни за кръговрата на времето, в който след нощта винаги
идва ден. 
Утрото е безкрайността на надеждата. 
Морето чака своя изгрев, за да отрази небето, вълните са облаци от вода. С всяко движение водата се превръща в капки светлина и отмива като вълни тежестта на времето от гърдите на брега.
Морето е тъгата на света, солено като човешките сълзи. 
Няма да чакам очите си, оставям тук и сърцето си и поемам обратно по пътищата на живота с теб. 
Морето остава с една моя капчица сол по-дълбоко. 
Аз тръгвам с една негова капчица надежда по- богата.