Битката на Разума и Сърцето
Битката на Разума и Сърцето


Човек се състои от две неща – разум и чувства. Разумът е рационалната част у нас, докато чувствата са ирационалната. Разумът никога  не е нещо добро или нещо лошо, докато ние не му сложим граници. Той сам по себе няма граници, той може да измисля, създава и пресъздава едно нещо по стотици начини, всеки коренно различен от предишния. Дали обаче имаме нужда да слагаме граници на разума, или пък той сам да си ги слага? Дали ни е нужен
разум, изобщо? 
     Ако всички сме луди, подвластни само на чувствата си, разумът при нас няма да е фактор, той ще стои на заден план. Както Паскал е казал ,,Сърцето има доводи, които разума не познава‘‘, когато трябва да направим важен избор в живота си, се доверяваме на нашето сърце, на нашите чувства. Това е така, защото, когато чувстваме ние живеем. Разумът може да ни каже какво да не правим, но само сърцето
може да ни каже какво да направим и как да живеем както искаме. Страхът е второто лице на разума, той се обажда в напрегнатите ситуации, нашия разсъдък ни подтиква да ,,постъпим правилно‘‘, но след известно време съжаляваме за направените избори. Именно, защото сме послушали нашия разум сме сгрешили. 
Ако сложим граници на безкрайния ни разум дали ще е по-добре, дали ще имаме полза?  Според мен, където свършват границите на разума там започват тези на чувствата. Разумът може да ни подведе в някои ситуации, но чувствата никога не подвеждат. Някои моменти здравия разум е най-доброто решение, той ще ни помогне ако трябва да решим математическо уравнение или дори да приземим самолет, но истински важните неща в живота не се мислят, не се изследват и не се виждат, те се чувстват чрез нашите сетива и аури. 
     Лудостта и разума не виреят на едно място. Обаче според мен всички хора до някаква степен са луди, най-вече артистичните хора. Лудостта не винаги е нещо лошо, тя ни помага да видим нещата от друг ъгъл, различен от този на другите, това ни прави уникални. Разума може само да изследва и осмисли действителността и сухата теория. Обаче ако разума и лудостта живеят в хармония в нас, това прави ли ни едни Донкихотовци. Дон Кихот смесва идеално тези две неща, което го прави мъдър, забавен и много щур. 
     Аз вярвам, че винаги ще има борба между разума и чувствата, поне при мен е така. Винаги се колебая да ли да послушам сърцето или разума, но разума може само да осмисли докато сърцето може да разбере. Може би наистина разума трябва да разбере своите граници, за да не пречи на своя собственик. Страшното обаче идва ако разума разбере своите граници и това попречи на творческото виждане на индивида. За мен разума и творческото мислене са тясно свързани, а творческото мислене също няма граници, ако сложим такива вече няма да е творческо мислене. 
     Човек сам решава къде да сложи своите граници, той решава кое е добро и кое лошо, дали трябва да слуша разума или сърцето си зависи само от него. Но винаги трябва да пази онази малка частичка лудост, зашото без нея всичко е прекалено ,,разумно‘‘ и сиво, тя ни помага да бъдем различни. Моето мнение, че разума може да си наложи граници, но ние не бива да го ограничаваме.