Човешката природа


Напоследък е много модерно да си блогър. Честно казано още не ми е ясно какво точно означава това, а и съм сигурна, че не съм единствената. Но всъщност не за това исках да пиша. Със съпруга ми често спорим по един въпрос. Той смята, че нямам правилна преценка за хората и в този смисъл не го казва за да ме обиди, а за да не страдам повече. Истинста е, че аз съм от малкото останали хора, които винаги търсят положителното в другите. Все си мисля,
че щом аз съм откровена и добронамерена към всички и те ще са такива към мен. Поредната нелицеприятна човешка черта с която се сблъсках е лицемерието. Винаги съм била от хората, които не крият какво мислят, и не се страхувам да застана зад думите си. Естествено мислех, че и другите са като мен, но уви. Поредната заблуда. Наскоро попаднах в ситуация в която защитих позицията си, още повече, че положението беше сериозно и общо взето от това
зависеше работата ми. Веднага след това разбрах, колко лицемерни могат да бъдат хората. Как могат да се усмихват с теб на масата, да ти обясняват как винаги и във всяка ситуация можеш да разчиташ на тях. И после хоп, става нещо и виждаш как забиват нож в гърба ти. Тогава осъзнах, че не аз трябва да се страхувам от тяхното лицемерие, а точно обратното. Трябва да се гордея, че не съм като тях. Осъзнах и друго, че хората с подобно поведение имат един много празен и тъжен живот. Идеята ми уважаеми читатели е, че може би всички трябва да се замислим, върху факта колко лоши и подли са станали хората. Че ако повечето бяха, като нас, усмихнати, щастливи, откровени и добронамерени, светът би бил страхотно място за живеене.