Докога?


Много дълго мислих дали да го напиша и как. Дори да достигне до една малка част от хората,дори да докосне и събуди размисли у шепа българи,значи все пак е имало смисъл.
Винаги трябва да търсим доброто,да правим добри дела,да учим децата,че това е правилният път за развитие и успех. А примерът е неизменна част от общуването и ученето. Но добрият пример, примерът от семейството,от училище,от приятелската среда.
Трудно е да започна
след като видях снимката на поредния млад човек, отишъл си от този свят. Млад мъж от Кюстендил. Вчера,преди дни ,преди седмица,преди месец,всеки ден,всеки час...един живот отлита 
Докога,господа управляващи?
Докога едно малцинство,заплашващо да стане мнозинство,ще безчинства?
Аз работя,ти работиш,той също..те не. Ние плащаме ток, данъци,те не. Аз съм под наем,плащам наем,не строя барака на незаконно място. А,да,аз
съм с друг цвят на кожата, господа управляващи.
Българите сме нация,която търпи. Спорадични протести, мълчаливи и търпеливи събирания на шепа хора. Протестите са единични,крещим,викаме и нищо. После лягаме и ставаме с надежда за новия ден. Забравяме. А те ни колят,убиват, мачкат, пребиват възрастните ни родители за 2 лева. Остават в статистиката,в сухите факти..в помръкналите погледи и пресъхналите от сълзи и мъка лица на живите,на близките,на отчаянието,обзело семействата.
Ставаш и лягаш с болката,сърцето се бори с тъгата,очите издават мъката.
Унизително е да слушаш,че поредния инцидент е битов. 
Не,не е битов. Отказвам да вярвам, че не може полиция, власт и държава да смачкат и изкоренят злото. Една ненаказана бруталност води до нова,до усещане за безвластие и упадък. Обидни квалификации няма, опитвам се да не избликне от мен гнева,а ми се иска, много ми се иска .
Иска ми се една спокойна България,един ден,някой ден...за нашите деца.