Дали съм песимист кажете.


Всеки ден  си задавам въпрос  как ще мине този ден? Дали всичко ще е наред и дали няма да ми се случи нещо лошо. Може би съм песимист, но защо стигнах дотук. Отговор все още нямам. Не мисля че съм си пропиляла дните досега. Създадох семейство, което в последствие се разпадна. Не можах да резбера дали аз бях виновна или просто алкохола влезе в него и беше по важен от всичко. Любов от близо 7  години преди брака излезе година след
брака. Не съжалявам за това, може би така е по добре.От него остана едно хубаво дете, което отгледах и мисля че съм се справила. Вече е голям мъж , с юридическо образование и все още без реализация. Толкова много се стара и учи през годините, а като завърши се оказа, че трябва да имам връзки за да започне работа. Само ум и образование не стигат. Малко, по малко в съзнанието на човек, който се е старал във всичко да е що годе изряден в един
момент се разпада и песимизмът се загнездва в съзнанието му. Искам и аз да посрещам живота с усмивка, но не мога. По скоро усмивката е крива. Крива защо? Защото като всеки нормален човек и аз искам да видя детето си щастливо и с добра работа, но уви? Трябват връзки, а аз къде ли съм ги загубила по пътя си неразбрах. Исках щастилв брак , но уви разбрах че само аз да обичам не стига. Толкова усилия от моя страна и в крайна сметка нищо . Сега ми остава само да се страхувам от всеки ден.