Ушуайа
Ушуайа



Ушуайа! Само в мечтите си съм си мислила, че ще стигна почти до Антарктида. Е, не чак до там, но до мястото, наречено край на света. Градчето не е нищо особено. Прави улици, успоредно разположени и перпендикулярни  на тях обособяват цялато градско изграждане. Голяма част от събитията се случват около пристанището. Круизите спират и от тях се изсипват тълпи от хора, осемдесет процента от които в шеста декада. Изумява ме
желанието на хората да видят нещо ново, въпреки възраст, здраве и възможности. Това пъстро множество се насочва към градчето или към близките природни резервати. Запазваме екскурзия до природния парк “Огнена земя” и тръгваме  към автобусите, които в малки групи ни отвеждат до мястото, от където влизаме в парка. Качваме се на живописно влакче, естествено туристическа атракция, което с две спирки прави едночасова обиколка на района. Влакчето
е дървено, с отделни малки кукленски купета, в които с мъка се събират шест човека. Нещо като нашите  забравени теснолинейки, но мини вариант със скорост десет километра в час.... По- интересно е , че самата линия е строена от затворници, които са били заточавани тук края на 18 век. Цялото градче е развивано около икономическата изгода от преминаващите кораби през прохода Дрейк, който до построяването на Панамския канал е бил единствения път между Тихия и Атлантическия океан. Интересна е и историята около името Огнена Земя. Тук е толкова студено, че в миналото хората са палели непрекъснато огньове за да се топлят. Виждайки огньовете, от корабите преминаващи срещу града нарекли мястото Огнена Земя. Не знам дали е огнена, но ветровита със сигурност. Не съм попадала на място с по- силен вятър. Имам чувството, че всичко, което се случва тук зависи от вятъра. Пронизващ, свистящ, отнасящ всичко след себе си. Тук можеш да вземеш кораб за да видиш морските тюлени и пингвините само , ако вятърът позволява. Провалят ни се две екскурзии заради вятъра. Явно пингвини няма да видим. Не е било писано този път. 
Минаваме с влакчето през живописни местности, спираме, снимаме. Природата е сурова. Красиви расови коне пасат в парка, малките им бягат покрай майките си. Въпреки силният вятър навсякъде е много зелено и красиво. Все пак тук е лято. Температурите през най- топлите месеци са около 15 градуса. 
От влакчето се преместваме на автобуси, с които стигаме до езеро, разделящо земята на аржентинска и чилийска. Аржентинското име на езерото е Ачигами , а чилийското- Еразурис. Доста голямо езеро, девет километра дълго, поделено между двете държави. 
Слизаме в градчето , имаме само два часа до тръгването на кораба. Тръгваме по главната улица. Малки дървени къщи, тук таме някоя административна по- голяма сграда. Дворчета пълни с цветя. Странно как в това ветровито и студено време са нацъфтяли толкова пищно. После разбирам, че една от причините е дългия почти 17-18 часов ден.  Светлина, производство на хлорофил, зелени и цъфтящи градини. 
За съжаление повечето ресторанти затварят в два часа на обяд. Ние сме си намислили, че трябва да ядем червен краб, който е характерен за мястото и кухнята тук. Намираме един ресторант, където ни предлагат токущо уловени. Избираме един около три килограма, свеж, червен и след петнадесет минути е пред нас, сварен, нарязан от сервитьора и след още петнадесет минути изяден , придружен със средно качество вино поради липса на друго. Крабът е толкова нежен, толкова вкусен само сварен във вода, че не оставяме нищо след себе си. Ако пътувате до Ушуайа, непременно опитайте! Цената е  далеч по -ниска от качеството и вкуса. На улицата успоредна на океана има няколко ресторанта, където сервират от това съвършенство. Бих препоръчала и емпанадас с плънка от раци, ако намерите. Също невероятно вкусни. Представям си колко раци трябва да свариш , да извадиш месото, което не е  много, да направиш плънка за емпанадас и да ги продаваш за жълти стотинки.... Кой знае, може пък за ушуайците  крабовете да са техните домати! 
Чухме и прочетохмесъщо , че в Ушуайа се продавали и евтини джинси, но нито имахме желание, нито пък имахме сили след червения рак за какъвто и да е пазар. А и не вярвам братята Дийн и Дан Катеначи да са си направили труда да продават миналогодишните си колекции точно в Ушуайа, за да си заслужава търсенето...
Така или иначе всичко това го пиша не като възхвала на едно далечно и затънтено , с нищо незапомнящо се градче на другия край на света. По- скоро усещането , че си тук, усещането , че това е последното населено място преди Антарктида ме кара да осъзнавам , че споменът ми оттук ще бъде усещане. Усещане за вятър, усещането, че тук може да бъде края на света, но може да бъде и началото. Зависи от това, от кой ъгъл поглеждам. Но за да реша дали да започна нещо ново, трябва да имам очи да видя, уши да чуя и мисли, които да ме водят към следващото красиво място. А моите мисли от няколко дни са вече в Аляска. Защо, ако мога да видя най- Южния град на планетата, не мога да отида и до най- Северния? 
Всичко е възможно, ако  го желаем!