ДА СЕ ДОКОСНЕШ ДО ...
ДА СЕ ДОКОСНЕШ ДО ...


 

Здравейте приятели,  беше Рождество Христово.Един от най-големите християнски празници.Празник на надеждата, че света може да се промени към по-добро и хората могат да станат по-добри.На този празник обикновено се ходи на църква...Ходят дори и хората , които не стъпват там почти през цялата година/освен може би на Велик ден/, но...някак нещо не ме дърпаше да отида там и да се слея с тълпата.Някак...чувството само като си го

помислех и беше, че все едно ще съм на площада...Не от това обаче имах нужда.Имах нужда да усетя силата, имах нуждата дори да остана сама и да благодаря на Онзи отгоре, за всичко което ми даде през тази година.И доброто...и лошото...Някой ще каже как така благодарна за лошото...?
Ами моята философия е, че с всичко което му се случва, човек помъдрява, научава си урока и така...до края на живота си.Не случайно старите хора са казали..."Човек
се учи докато е жив!".
Та...въпреки доста студения вятър и макар и цял ден да отлагах с разни извинения, в крайна сметка към края на деня не издържах, скочих, запалих колата, метнах фотото с мен и отпраших. Мястото поне за мен от години насам е едно...Така наречената "потопена църква" на брега на яз. Жребчево.
Доста се бях замотала и навън вече почти се мръкваше.Това наложи въпреки риска от снимка на пътя с превишена скорост, буквално да летя в посоката.Колкото повече се приближавах, сякаш някакъв магнит ме дърпаше още пи-силно и по-силно натам.По едно време си помислих след поредното отнемане на гаста, че карам нещо прекалено бавно, но...справката с километража показа в този момент 120 км/ч., и ако това да ми се струваше бавно си представям с колко съм се движиал преди това...
Все пак стигнах на време.Мястото е магично, а огнения залез само подсилваше емоциите и чувствата.Спрях колата на...дъното на язовира.Мда...вода в Жребчево няма.Тоест нивото на язовира е много ниско и съответно...потопената църква не е ...потопена.Водата се намира на много голямо разстояние от нея.Всичко друго обаче си беше там.
Направих малко снимки...колкото да отнеса част от магията със себе си. Ледения вятър беше много силен.Дори прехвърчаха снежинки.Ръцете ми се зачервиха, а очите ми се насълзяваха от него...
Обаче сякаш това не го забелязвах.Сякаш не усещах студ...Стоях там на онова място и просто се реех някъде...Не исках да се откъсвам от цялата магия и да се връщам в реалността.
Отново както е било и назад през годините Някой...ми показа интересни неща.Дори ги има и на снимките...само да има човек сърце да ги види!
Не знам колко време съм стояла там.Слънцето точно десетина минути след като пристигнах се скри, и аз останах сама в притихващата нощ, която настъпваше над местността.
В един момент светлина на фарове разкъса здрача и аз се сепнах от унеса.
Да...вече не бях сама и магията нямаше как да продължи!
С нежелание и бавни стъпки стигнах до колата.Запалих, и обърнах назад.Тръгвайки, погледа ми постоянно шареше в огледалото и отдалечаващата се в тъмнината църква.
Чак след 10-тина минути, когато вече се носех по под-балканския път усетих силната болка от премръзналите си ръце и уши.
Така приятели аз отидох на...църква в празничния ден.Направих го по моя си начин.
Далеч от хората и лудницата...
Само аз и Бог!