Защо 1 + 1 = 3


1+1 = 2. Това е точно математическо решение. Също като да се знае, че кръвта е червена, а снегът- бял. Зададено обаче като уравнение за отделен човешки живот 1+1 = 3, се превръща в една фразеологична редица от числа. 
В човешките животи винаги идва онзи момент, толкова силен и незабравим, в който разбираме смисъла на нашето съществуване. За някои това е постигането на заветна цел – да станат гордост за родителите си, да
сбъднат детските си мечти, за други е да създадат нещо, нещо красиво и уникално, което ще остане след тях, ще бъде стожер на човешката вяра, ще буди възхищение и ще предизвиква благоговение у идните поколения, за трети е да създадат живот, който да остане след тях.
Има едно-едничко нещо, което е най-голямото щастие за всеки и няма две мнения – децата. Всеки, който е имал щастието да зърне детенцето си за пръв път, да хване малката му
ръчичка и да усети новия живот в очичките му, е разбрал че си е струвало да живее. Да знаеш как това малко същество е сътворено от теб самия и от човека най-близко до сърцето ти, да знаеш как то ще расте и  ще бъде точно като теб, да се гордееш с него и да го обичаш силно, това е силата на чудото на живота. Самата аз съм виждала онзи блясък в очите на родителите си, когато ме погледнат и разберат колко съм пораснала, а не съм тяхното малко момиче. Гласовете им затреперват, и сълзите заблестяват в очите им, за да ми покажат издайнически гордостта им от това, каква съм станала, благодарността за това, че има кой да живее след тях, да носи техните гени, да развие техните идеи и мисли. 
Като антоним на моите разбирания, мога да дам пример с една приятелка. Тя ми разказваше, как ще влезе да учи право, защото баща й има адвокатска кантора и ще поеме семейния бизнес, веднага щом завърши. Обаче, ето, че не се постара и не успя да постигне целта си – не влезе да учи право и не оправда доверието на родителите си. Лесно е , както е казал Максим Горки, да превърнеш делото в слово, но е трудно да направиш словото - дело. Ето това стана и при нея. Не мога да не я коря за това, че макар че има всичко наготово, тя пропиля надеждите на своите родители и ги разочарова безкрайно. Те просто са искали детето им да бъде осигурено и да се запази семейният бизнес, а тя не си е направила труда да седне да учи и формално да има диплома. Една основна черта на родителското съсловие е, че винаги гледат да сторят добро за децата си. Те обаче не го разбират и рушат всичко, градено с години, без да осъзнават, че то ще остане за тях някой ден. 
Наскоро сестра ми ми разказа за един герой от произведение, което преглеждаше за кандидат-студентския изпит. Разказът ме впечатли и го прочетох. Раказваше се за героят Сали Яшар, който имаше душевни терзания относно значимостта на наследството, което ще остане след него. Вече беше загубил двамата си сина, а дъщеря му бе някъде далеч от бащиния дом. Той искаше да остави след себе си нещо истинско и значимо, за да бъде запомнен с добро.  След дълги пререкания със самия себе си, чешма ли да е, или дарение за църковната дейност, той реши сам за себе си: „Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!”. Ето до това просто заключение стигна той, човек не трябва да се стреми да бъде такъв какъвто не е, трябва да прави това, което истиски е на сърцето му и само това ще му донесе удовлетворение. 
От друга страна „разни хора, разни идеали”, е казал Алеко Константинов. Аз ще се спра конкретно на идеалите на моето семейство, защото какъв по-добър пример от този, който сама съм изживяла. Миналата седмица с баща ми подрязвахме сливовите дръвчета на село и аз „компетентно” предлагах да се реже този или онзи клон. Татко обаче ми обясняваше кои да режа и кои не, за да може да се оформи здрава корона и да има максимален добив след 10-15 години. Някои, каза, да оставя, за да има плод и тази есен. Хората, ми рече той, гледат да правят всичко за момента и не мислят за бъдещето. Запомних  думите му и си помислих- правилно е казал хан Омуртаг, човек и добре да живее умира, и друг се ражда- нека другият живее по-добре. Това е една универсална максима. Днес мога да я свържа с темата, по която пиша, като кажа, че хората пак гледат да оставят нещо след себе си, но не за другия, а за собствения или собствената, син и дъщеря. Без значение дали ще е сливова градина, апартамент или разработен бизнес, родителите искат максимално да подпомогнат децата си при навлизането им в суровия живот.
Боли ме, когато видя как  наследници разпродават покъщнина и имоти, за да вземат пари, за да се дрогират, синове да пропилеят парите, които баща им цял живот е събирал за да ги осигури, а дъщери да се отричат от майките си, защото те не ги подкрепят в порива им да загърбят обучението и да се оженят млади.
Моите родители винаги са казвали, че се гордеят с мен и със сестра ми, че ние сме техните малки копия. Те се трогнаха, когато сестра ми им заяви, че знае, че те са прави по редица причини, да не и позволяват да се татуира, и че все още не е сългасна, но с времето ще им благодари, че не са й позволили да направи нещо, за което ще съжалява.
Това е моята идея, 1+1 = 2, когато единиците на практика са сами – няма продължител на тяхното дело, няма кой да застане зад тях и да довърши уравнението. Когато обаче 1+1= 3, тогава третата единица знае, че нейното място е точно там, че е важно да е в симбиоза с единиците, да попива тяхната мъдрост, за да я използва точно когато има нужда от нея и да се превърне в една качествена единица занапред. Колкото аз се разбирам с моите родители, толкова ще ми е и трудно да ги напусна един ден и да създам свое собствено уравнение. Този ден ще дойде, но когато това стане, 3 вече няма да е толкова страшно число и аз ще съм готова да го сътворя с моята единица в живота. Мога да кажа че 1+1 = 1+1+1, но само тогава, когато третата единица осъзнава че е щастлива с другите две и искрено се радва на съдбата си. В моето семейство 1+1= 4 и това уравнение е смисълът на нашите животи!