Писателят Захари Карабашлиев, чийто роман „Рана“ стана тазгодишният победител за български роман на годината на Националния дарителски фонд „13 века България“, ще дари наградата за благотворителност. Драматургът и главен редактор на издателство „Сиела“ съобщи, че паричната стойност от 11 000 лева ще използва за благотворителна кауза, съобщава БГНЕС.
Самият Карабашлиев не присъства на церемонията по награждаването снощи, защото бил на отдавна обявена среща с читатели. От негово име наградата получи Мирослав Александров, отговорен редактор в издателство „Сиела“. Наградата за романа „Рана“ бе връчена от служебния министър на културата Найден Тодоров, който каза: „Без писменост, нямаме памет. Без памет, нямаме история. Без история, нямаме нация. Художествената литература е нещо повече – създава паралелни светове. Паралелните светове на художествената литература ни карат да мечтаем, а мечтите ни се развиват и ни карат да мечтаем и сбъдваме своите мечти“.
„Случайно съвпадение е, че тази дата – 11.11. 1918, бележи края на Първата световна война (а романът е свързан с нея); съвпадение е и празникът на Св. Мина Чудотворец, воина –покровител на семейството и на сираците (романът е „семеен”, има и герой момиченце-сираче) Съвпадения…“, написа тази сутрин Карабашлиев и благодари за номинацията и наградата.
„От една страна “Рана” е най-трудно написаният ми роман – защото трябваше да съм на нивото на събития и времена, които в сравнение със сегашните са ужасно тежки; но от друга страна, страниците вървяха бързо – може би, защото черпех сили от тези времена: от пожълтелите редове на офицерски дневници и войнишки писма, от хилядите страници мемоарна и нехудожествена литература.
Черпех сили и от езика на онова време. С нетърпение се откъсвах от замърсения език на ежедневието ни, за да работя с друг един език – уж същия, но толкова различен – този от времето и прозата на Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Георги Райчев, Емилиян Станев, от спомените на Константин Н. Петканов, от поезията на Дебелянов, на Теодор Траянов и на Яворов, заедно с хайдушките му записки и много, много други…
Въобще, тази книга е изградена от памет – за хора и за време, но и за език. Тя е изтъкана от човешка, историческа и литературна памет.
Във всяко българско населено място има вдигнат паметник, посветен на войните за национално освобождение и обединение. Паметници има, но памет за онова време няма. Срамота е, че забрава и немара са унищожили паметта за една ранена, но все пак непобедена (тогава) България, покрусена, но несмазана (все още) от комунистическата власт, все още непокварена, за разлика от днес“, казва Захари Карабашлиев.
В заключение авторът добавя, че се надява романът му – без да има задача или амбиция да е въобще исторически роман – да събуди любопитството на читателите към онова минало, заметено под килима на тоталитарната псевдо-история и пропаганда.
„Тази книга е посветена на „незапомнените”. И тази висока награда също посвещавам на тях“, допълва писателят.
